Всички знаеха, че Полковника мрази апачите до мозъка на костите си, а доколкото Мийчъм бе запознат, Долархайд не се бе доверявал на никой друг, освен на Нат. Да носиш тежестта на това доверие, бе достатъчно, за да загубиш усмивката си завинаги.
А при него беше още по-лошо, защото Нат трябваше да играе ролята на бавачка на Пърси, всеки път, когато идваше в града. Засега бе успял да предпази Пърси да не убие никого, както и никой да не убие него. Но правомощията му стигаха само дотук.
Нат седеше на един стол на дъсчения тротоар, вдигнал крака на перилата пред бара, и наблюдаваше безразлично изцепките на Пърси. Човек би трябвало да е сляп обаче, за да не види, че спокойствието му бе привидно, издаваше го дори начинът, по който крепеше пушката на сгъвката на лакътя си. Нито името на Долархайд-старши, нито репутацията на Нат бяха гаранция, че късметът на Пърси ще трае вечно.
Нат не обърна никакво внимание на проповедника, който мина край него. Цялото му внимание беше приковано върху Пърси, а устните му не помръдваха, както обикновено. Мийчъм се обърна и хвърли един поглед към мълчаливия апач, докато се провираше сред тълпата от кравари и жители на града, обградили Пърси. Очите им се срещнаха и проповедникът осъзна, че не успява да види нищо в тях. Там нямаше нито неприязън, нито отвращение, нищо — дълбините на тези тъмни очи бяха като кладенци от скръб.
Проповедникът поклати глава. Две загубени души за един ден… Или се бе приближил твърде много до божията мъдрост, или пустинното слънце го бе напекло здраво.
Този път Пърси забавляваше себе си и тълпата, като стреляше по мераклийски изпипаната табела на бара. Пърси беше висок кестеняв хубавец — живо доказателство, че външният вид обикновено лъже.
Мийчъм се зачуди как ли изглежда Пърси трезвен. Никога не бе виждал момчето напълно адекватно. Ако Нат Колорадо има тежката съдба да е единствен довереник на бащата на Пърси, Мийчъм смяташе, че на Пърси не му е по-леко да е единствен син на Полковника.
Проповедникът се опита да изчопли от себе си поне частичка състрадание към момчето, но не успя. Това, че беше нещастен, не даваше на Пърси правото да се държи като копеле и да си го изкарва на всички край себе си. Всъщност и никой друг нямаше това право. Или Пърси трябваше да се промени до неузнаваемост, или Мийчъм… а това би било истинско чудо.
Чарлс Соренсън, собственикът на бара, излетя през двукрилата врата на заведението, и се развика:
— Хей, хей, Пърси! К’ви ги вършиш, бе?
Мнозина, не само Мийчъм, наричаха Пърси копеле, разбира се, не заради произхода му. Но никой не смееше да му го каже в очите, ако не беше пиян колкото него. Нито един човек, който беше с всичкия си, не наричаше и баща му „Полковника“, ако имаше опасност някой да го чуе, защото със сигурност не би живял достатъчно, за да се похвали с подвига си.
В градчета обикновено наричаха Соренсън „Док“. Той наистина беше лекар, с диплома от някакво медицинско училище на изток и научи Мийчъм на много неща за обработването на рани, въпреки че, или най-вече защото повечето хора, които се нуждаеха от подобни грижи „се нараняваха“ в бара му.
В градчето Док беше просто собственик на бар и името му беше шега в устите на всички — роден и израснал в пустинята, той беше — буквално — като риба на сухо.
— Малко ще пострелям по мишена, Док! — викаше заваляно Пърси. — Грижи нямай, няма да ти омачкам роклята!
Док трепна, когато Пърси стреля още веднъж по табелата. Пърси се разсмя, като видя изражението на Док, и как се опитва да скрие страха си. Мийчъм се изпълни със съчувствие към Док и небогоугоден порив да разбие главата на Пърси в нещо твърдо.
Мария, съпругата на Док, се появи пред бара. Най-вече нейните готварски умения задържаха клиенти от оредяващото население на града в „Златния лист“. Благодарение на това барът все още не беше станал част от незначителната империйка на Долархайд, а Пърси не успяваше да пропие цялата му печалба. Очите на Мария бяха пълни с гняв и тревога — най-вече за безопасността на съпруга й. Тя се опита да го вкара вътре, далеч от куршумите на Пърси.
— Спри! — викаше Док. — Горе има наематели!
Мария хвана съпруга си за ръка, насили се да изглежда спокойна и да успокои съпруга си, но й се наложи да викне, за да надмогне крясъците на тълпата:
— Няма нищо! Горе няма никого…
— Мария, моля те, прибери се вътре! — Док се опита да се освободи от ръцете й.
Тя го хвана още по-здраво.