Алекс Болдин
Каубой експрес
Пловдивската гара. Края на юни. Петнайсет часа. Жега. Мотая се на перона. След мен върви Брадатия и си влачи краката апатично. До идването на влака остават петдесет и три минути. Каталясали сме от мотаене и от жегата. Обръщам се за да го попитам пие ли му се вода. „Не!“ — отвръща. Пие му се бира. А на мен обаче ми се яде сладолед, ама много студен сладолед, и много евтин. Интересна и невъзможна комбинация.
Правя лек траверс към края на перона и мигом пред погледа ми се показва едно малко, нищо и никакво гише, по-малко и от кибритена кутия. Няма нищо особено в това гише, освен рекламния плакат за сладоледи. Точно това което търся! Обръщам се мълком за да сондирам мнение с Брадатия. Той е безразличен и апатичен. Сигурно е от жегата и от липсата на бира. Окото ми фиксира един сладоледов образец на рекламата. Цената му е много удобна за моментното състояние на джоба ми. Поемам чашката и бодвам с лъжичката. Твърд е! Като камък! Точно такъв какъвто го исках. Обръщам се за да видя реакцията на оня зад мен. Брадатият се колебае за кратък миг и накрая си купува сладолед от същия вид. Язък! Няма въображение! Вероятно е от жегата.
Отправяме се към пейките. Всичките са огрени от слънцето. Да седнем на тях? Не става. Много е горещо. На крайната пейка е седнало момиче. Събуло е сандали и е сплело крака на седалката „по турски“.
Чете някакъв учебник. Вероятно е студентка. Досами момичето е седнала дебела циганка. Тя дреме с полуотворена уста от която на тънка струйка се стича слюнка. Долу до циганката, на самия напечен асфалт седят шест циганчета, все момичета, на около пет до седем години, дребни, мръсни със сплъстени коси. Най-малкото е легнало в скута на най-голямото. Захапало е палец и бозае.
Влакът се бави. Гарата чака. И пътниците чакат. Вече са станали тълпа. Жега. Омара. Отсреща, през три перона, двама влюбени се целуват. Точно под слънцето и пред заинтригувания поглед на тълпата. Какво им пука! Влюбени са си хората и точка. Нека се целуват. Който не може да се целува, гледа. Нали така?
Най-после влакът идва. Бавно се хлъзга по релсите, плавно и тежко, с пет съществени минути закъснение. Тълпата хуква, блъска се пред вратите. Блъскаме се и ние с Брадатия. Блъскането се увенчава с успех. Сядаме!
О, Боже! Каква жега и задух! Прозорецът е отворен. Не издържам. Ставам и се инсталирам до него, заедно с един тип облечен в черно. Типът пуши. Аз гълтам пушека и си трая. Трая си, понеже е жега и от нея не се издържа в купето.
Слънцето е напекло прозореца. Напекло е и главата ми. Обаче няма страшно, тя е надеждно скрита под бялата бейзболна шапка с дълга козирка. Козирката наистина е дълга, и не допуска слънчевите лъчи да дразнят очите. Вятърът, който духа срещу мен, всъщност е най-коварния фактор. Току виж, че е грабнал шапката и я е издухал през прозореца. Трябва да взема ефикасна мярка срещу подобно бъдещо събитие. Нахлупвам я плътно до очите и продължавам да зяпам сънливо пейзажа. Нищо особено! Гара Белово! Перон, напечен от жегата и началник влак стоящ мирно с флагче в ръка. Кретен! Стой си мирно ама на сянка бе човек, никой няма да ти намери махна.
Човекът с черно пак запаля цигара. Нещо е нервен. Вади Джи Ес Ема и говори на някой.
След това поглежда часовника си. Сещам се и аз да погледна моя. Изхълцвам. Закъснението на влака е вече не с пет а с петнайсет минути. Ще пристигне в София точно когато тръгва оня за Видин. Значи какво? Ами с Брадатия ще спим на пейките в чакалнята или… Или ще си купим нов билет, но за автобус. Кофти! Нямаме пари! Командировъчните свършиха още в Пловдив. Кой дявол ни накара да ядем кебапчета по четиридесет и пет стотинки парчето.
Обръщам му внимание по тая точка от дневния ред. Голям пич е! Прави се че не го вълнува. О-о-о не, вълнува го. Голото му теме се оросява в пот. Мъничка реакция но показателна, за оня който го познава. Дори не изважда джобния си цифров часовник за да го погледне. Погледнал го е сигурно в тоалетната, накъдето мигом припряно се запътва. И така. Това е положението! Закъсняваме за връзката! Тъпо и гадно. Много гадно и много тъпо. И тоя тъп влак, хей го, едва се мъкне! Като на сватба!
Отдясно се чуват звънчета. Така звънят от шейната на Дядо Коледа. Тоя път обаче е разносвачът на кафе и закуски. Дебел и потен е, с широки, свлечени панталони. Пристъпя едва-едва и кани пътниците със съдържанието от количката. Гласът му е дрезгав от ледената, току що изпита бира. Набутваме се с Брадатия в купето, за да му сторим път. Той отминава без да ни обръща внимание, сякаш е познал съдържанието на джобовете ни.
До вратата между вагоните се заформя кавга. Рум сървизът се е сблъскал с бебешка количка, коварно запречена и неразумно паркирана до самия проход. Тя е дълга, холандска изработка. Едното и колело се е извадило и е в състояние на очакван ремонт. Пази я възрастна жена примряла от жегата. Дебелакът се пени и надига вой. От съседното купе излиза майката. Едра и силна мадама. Говори на развален български. Двете жени започват словесна канонада срещу Рум сървиза. Излиза и холандецът, съпруга на мощната мадама. Той мълчи, пули се и се чуди. Как е възможна такава ситуация?