Много неудобно се стои в препълнен влак. Лявата ръка е заета с чантата. Между дръжките и е преметнато якето. Дясната пък се опитва да хване някоя дръжка с едничката цел да се запази устойчиво равновесие на тялото. Идва момент когато или левия или десния крак изтръпва и се налага да се смени позата. Тогава започва една сложна процедура в търсене на нова дръжка или опора. Нещата се повтарят веднъж, още веднъж и така до безкрай, докато не ти се схване друга важна част на тялото, например кръста. Влакът те люшка, някой ти диша с развален или миришещ на лук или бира дъх във врата, а въздуха, спарен и задушлив не достига и те хвърля непринудено в състояние на отчайваща клаустрофобия.
Чудесното в тоя момент е, че влакът се движи и така или иначе, рано или късно ще стигне до своята крайна цел, в случая гара Видин. Движението е прекалено реално, съпроводено със силния шум на тракащи колела. Отляво и отдясно ме притискат изпотени и изнурени човешки тела. Досами външната врата на вагона са застанали двама тинейджъри. Те леко са я открехнали и се наслаждават на проникващия хлад.
Поглеждам през немития прозорец. Отминаваме Курило. Малко стадо кози се е покатерило на стръмен насип.
Козите драпат самоотвержено и се мъчат да излязат на магистралата. Какви са бели и пъргави! Пастирът не може да ги стигне. Той само размахва дългата си тояга и им подвиква нещо на някакъв все още несистематизиран кози език. Слънцето бавно преваля през близките хълмове на планината.
Влакът прави рязък завой и всички вкупом се люшкаме към отворената врата. „Затворете тая врата бе тепегьози!“ Репликата е отправена към тинейджърите от страна на един брадясал пенсионер. Няма начин! Те я затварят недоволно и мъмрят някаква глуха псувня.
Брадатият ме гледа съсредоточено. Защо ли? Поглеждам го и аз. Има много изморен вид. „Да знаеш, ще ида да седна в тоалетната и няма да ставам до края.“ — промълвява. „Ще седнеш, ама ще се вмиришеш на лайна. — обяснявам му накратко положението. Дори ракийката ще ти мирише, как ли пък ще реагира и жената?“ Той разбира се не говори сериозно, само уточнява състоянието си. Разбирам го, понеже и аз съм в същото положение.
Навремето, когато бях студент влаковете бяха на същото дередже. Стоиш, стоиш та ти писне. Имаше дефицит на влакове, имаше дефицит на гориво, имаше дефицит на акъл. Сега май нещата се повтарят. Някои влизат седнали в Европа а ние, като по така, стоящи. На времето колегите се майтапеха и разказваха по тоя повод вицове за Бе Де Же-то. Този влак пък си имаше своето специално име — „Каубой експрес“.
От всичките събития предстоящи да се случат, най-хубавото бе това, че наближавахме Своге. Там обикновено слиза много народ и ще има поне повече въздух да се диша. Пред мен кибичи един дребосък с бенка на бузата. Носи жълт полиетиленов плик с надпис „Най-здравата торбичка!“. Той е пуснал плика да падне досами нозете си и по такъв начин е в състояние да извади пакета и да запали така жадуваната цигара.
Вляво от него, досами прозореца се е монтирало едно гадже, облечено с онова разкошно светло-синьо, каквото най-обичам да гледам. То ме съзерцава втренчено от известно време и аз започвам да се питам, защо? След минута размисъл, най-сетне проумявам ситуацията. Ами ще гледа разбира се, нали аз гледам синьото по него. Гаджето не е лошо. Леко пълничко, ама съвсем леко, пак по моя вкус и с едни тънки изскубани вежди съвсем уточняващи желанието ми.
То вади пакет цигари и запалва. Пушенето е заразително. Защо ли не бях пушач и не бях на мястото на дребния с бенката? Мечти! Мечти на тип, пътуващ в „Каубой експрес“! Погледът ми е насочен отново към прозореца. Навлизаме в дефилето пред Своге. Най-сетне! Плътен човешки поток ме притиска и ми изкарва въздуха. На Брадатия, тоже. Правим доколкото е възможно място, за да се оттече тълпата и с надежда поглеждаме навътре във вагона. Уви! Опразнените места мигом се заемат от други пътници. Очевидно законът за недопускане на празноти действа с пълна сила.
Влакът отминава Своге. Искърът е тъмен, та чак черен. Тук там на бързеите, бели вълнички разведрят черната сивота и създават илюзията за чисто. Чистота обаче няма. Истинска клоака е тоя Искър след София. За голямо мое учудване зървам двама рибари да мятат въдици досами разбития и отнесения от пороите въжен мост. Знаят ли каква риба ще ядат? Сигурно знаят но най-вероятно нямат възможност да напълнят с друго гладните си гърла. И пак кози! Едно малко стадо се стрелка по стръмна пътека нагоре към далечната вила. Най-отпред се клати един рогат пръч. Замята дългата си козина и току помушва с рог близките си съпруги. Гледката е така мила и родна, че в даден момент не мога да си представя живота без това мило и пъргаво животно козата.