Гара Лакатник! Най-сетне прохлада. Придвижил съм се на около четирийсет сантиметра до прозореца. Слънцето вече е залязло и горещината е намаляла.
От купето излиза с подчертан устрем една руса фурия. Жегата я е шашардисала, а липсата на цигарен дим още по. Тя се инсталира безцеремонно между гаджето с мечтано синьо и „най-здравата торбичка“. Вади някакъв бял пакет цигари и нервно цъка със запалката. На третия път огънят е запален и жадната, прекалено начервена уста засмуква огромна доза тютюнев дим. Фурията е висока. Прекалено висока! Дясната и мощна гърда е подпряла брадата на дребосъка с бенката. За страничния зрител позата е твърде интересна, но не и за оня с бенката. Вероятно в момента му се вие свят, изпитва чувство за малоценност или пък каквито и да е други чувства, но всичките те не в негова полза. Нещастникът дори не може да се наведе за да си вземе торбичката. Огромното препятствие е точно под брадата му. Какво да се прави? Да си расъл бе пич! Защо си останал такъв дребосък?
Поглеждам през прозореца в очакване да видя ново стадо кози. Уви! Такова няма. Колко жалко! Така свикнах с козята гледка! Влакът отминава гара Елисейна. Купищата медна сгурия, складирани досами реката, са черни, тук там със сини оттенъци. Реката е издълбала една голяма подмолна дупка под камарата и човек добива чувството че там, в тая пещера има извънземни. Така де! Нали целия пейзаж е като на извънземна планета. Добре че се сетиха да го затворят най после тоя комбинат. Пред търговският дом играят някакви дечица. Едното бута количка в която е седнало друго. Те се смеят и махат на влака. За тях той е едно голямо събитие сред мъртвата и почерняла природа.
Окончателно се схванах. Вече не усещах краката си. Смяната на ляв с десен като опора не даваше вече желания резултат. Пространството пред тоалетната, въпреки че се опразни, не предоставяше възможност за някаква по съществена рехабилитация на долните крайници. А горните крайници? Те са в почти същото състояние.
Торбичката с якето непрекъснато сменя ръцете докато в един момент погледа започва да търси място за въображаемото и окачване. Поради липса на подходяща окачалка действието се отлага за неопределено време. В даден момент левия ми крак успява да открехне междинната врата към вагона и свеж въздушен полъх нахлува в преддверието. Този нахален ляв крак създава известно усложнение на минаващите, но въпреки това не желае да се отмести.
Фурията допушва цигарата и се шмугва обратно в купето. Това положение мигом се използува от моя милост и лявата ми ръка нахално, подобно на десния крак, успява да се хване за рамката на прозореца. Позата на тялото е значително облекчена, а така също и носа. Той жадно поема вечерния въздух от отворения прозорец, подсмърква колебливо и продължава с ентусиазъм по-горното упражнение. Ведър хлад облива челото ми, прогонва умората, посява надежда за близък край на одисеята.
Гара Зверино. Нищо интересно! Поредната порция ощавен от жегата народ се изсипва на перона. Там някъде долу, между павилионите до завода, е спрял син, олющен междуселски автобус. Малката опашка от пътници бавно и търпеливо се напъхва вътре. След малко автобусът ще потегли в посока към така желаните домове на уморените хора. Край един гараж стои кльощав тинейджър. Летният червен, плажен чадър с надпис „Кока кола“ е прихлупил главата му. Бейсболната шапка е със завъртяна козирка, точно както при рап-звездите. Той гледа към влака. Какво ли има за гледане? Петъчен „Каубой експрес“! Това е!
Хей, най-после! Две кози! Те тържествено се поклащат по асфалтирания път в посока на вечерния си паркинг. Трътлеста жена, опасана с шарена престилка ги подкарва леко с дълга пръчка и с неизменното „Р-р-р! Е-е-е!“. Прекрасна родна картинка! Какво нещо е козата, бре-ей!
Влакът набира скорост. Май наближава краят на мъките ни. Заводът за контактни елементи шеметно прелита край нас. Не зная дали още има в него елементи, а още повече контактни но се уверявам, че има едно доста високо израсло, стройно, брезово дръвче на разнебитения му покрив. Природата не търпи празно място. Там дето изчезва едно, появява се друго.
Бившите парникови съоръжения зеят с разбитите си прозорци, подобно на мъртви очи и чакат новия си стопанин. Кога ще дойде или дали въобще ще дойде, кой може да каже? Мацето в синьо отново ме поглежда. Дали се учудва на упоритото ми нахалство, че се стремя да скъсявам разстоянието. И да се учудва това вече почти няма значение. Наближава Мездра и там моя милост слиза. Край на всички учудвания от нейна и моя страна.