Надписът на бирената фабрика блясва, някъде далеч напред, в падащия летен здрач. Ако човек не знае за каква бира става въпрос, светещия неон „…еденика“ доста би го учудил. Аз обаче съм добре осведомен и в съзнанието ми мигом нахлува представата за тъмно кафявата изпотена бутилка, току що извадена от хладилника. Тя е с познатото ледено име и много пъти опитвано ледено съдържание.
Малко преди композицията да влети тържествено в гарата погледът ми фиксира една табелка. Ха-ха-а-а-а! Между две-три бараки, сковани от ламарина, между гъстите сливови дървета, някой е забил един прът. На него е закована бяла табела с надпис от черни букви — „Булевард“. Под надписа е начертана стрелка, за да не се появи ни най-малко съмнението за посоката в която трябва да се върви, вероятно с нарастващи номера. Тоя български свят е пълен с майтапчии. И в най-трудна ситуация ще намерят начин да си създадат добро настроение.
На гарата, тълпа от посрещачи. Част от тях са пътници за Видин. Младо и старо с облекчение напуска прегрелия смрадлив влак. Тръгвам към вратата и аз.
Пред мен неочаквано се изпречва оня дебела циганка която дремеше на гара Пловдив. Тя е запъхтяна и изнервена. Блъска се неудържимо. „Да седна бе ора! Пътувам чак от Димитровград! Имам двеста и педесе кръвно и едва стоя! Малко да седна и аз!“.
Не възразявам и правя на жената място за да мине. Влизам и в положението. Моето кръвно в момента е сигурно двеста педесе и едно, ама кой му обръща внимание. Стъпвам на първото стъпало за да сляза и установявам, че кракът не ме слуша. Той подкляква меко и аха да се свие до остър ъгъл, ама не. Напрягам сили и го изправям. Няма да се глезим като ония софиянци на гара Подуяне, де. Вече съм на перона. След мен е Брадатия. Вървим колебливо, олюлявайки се.
Слабичка студентка я посрещат родителите. Те я целуват радостно, а тя ги прегръща засмяна. Сигурно успешно си е взела изпитите. Възрастна жена води малко момченце за ръка. Посреща я младо семейство. Неочаквано зад него се появява друг малчуган. Бабата го зърва радостно и подвиква на своя, „Я-а-а, Николайчо! Я се цунете, бе баби! Нали сте братовчеди!“. Децата неуверено се целуват притеснени от срещата.
„Мъже целуват ли се бре!“ — възкликвам на майтап. „Нали ще ги помислят за обратни?“ Брадатият ме чува, позасмива се но не отговаря. Той вече стабилно си мисли за доматената салата и изстудена ракийка която жена му акуратно е подредила на масата. Зад нас изпищява свирка. Влакът, със звучния прякор „Каубой експрес“, леко се отлепя от перона и нетърпеливо се устремява на запад, там където в падащия теменужен здрач, едва-едва просветва на небосклона Вечерницата.