— Но как? — попита момичето. — Още не са пуснали магнета.
— Аз ще свиря на пианото.
— Но как? — повтори момичето, като че ли самото то беше записано на магнет и някой го бе върнал пет секунди назад.
— В какъв смисъл? — попита Джон Траволта, като стискаше нежно ръката й.
— Щом вие ще свирите…
— Ще танцуваме от разстояние с вас — прекъсна я той. — Аз ще свиря и ще ви гледам как танцувате с моя приятел. Обичам хубавото, разбирате ли? Аз не съм егоист. Аз не съм и лаком. На мене ми стига да ви гледам. Честна дума.
Той обясни на своя приятел с две думи всичко това и седна пак пред пианото. Звуците се разляха красиво и докато толкова бързият Джон Уейн се поклони на момичето, екваториалният човек вече бе го прегърнал и двамата бавно полюшваха ханшове.
Пианистът се облещи, но продължи да свири. Той — единият от двамата големи кавалери — не можеше да си позволи да спре. Нищо, че друг така грубо му бе взел Сичето. Нищо, че тя дори не го погледна съчувствено, а просто като че ли се обърна само да види откъде идва музиката.
А Джон Уейн — макар така измамен до подигравка — прояви своето кавалерство в две части. Първо, изчака танца до края. Второ, покани екваториалния човек към тоалетните, където с един удар го прати в страната на сънищата. Онзи беше с бял костюм — лежеше на пода като кибритена клечка. Когато Мълчаливият и Погледнатият дойдоха мълчаливо и погледнаха, хванаха се за главата.
— Какво си направил ти, бе! — прошепнаха едновременно.
— Бях длъжен — каза Джон Уейн, докато си миеше ръцете. — Заради моя приятел.
— Но това е Мбуто-Мбато! Боксьорът! Вицесветовният шампион!
— Толкова по-зле за него — каза Джон Уейн и като се посреса, върна се при компанията да изкара желания от приятеля му танц със Сичето.
Джон Траволта сега надмина себе си. Последните акорди взе, като се бе изправил на ръце върху клавишите — краката му допираха гирляндите.
Мръкна. Джоновците поканиха всичките на вечеря. На масата в ресторанта ги чакаше букет и „резерве“. Тя беше голяма и събра още няколко души, които се оказаха познати на някого от досегашния състав. Тук имаше оркестър и с течение на времето се оформиха двойки — в прекрасни нежни отношения.
Тези отношения стигнаха до спонтанни целувки пред очите на цялата общественост в нощния бар и до предложения за женитба. Пръв за това се сети малкият Джон, а веднага след него и големият.
— Специално за Геле и за неговата компания: „О, соле мио!“ — обяви по микрофона диригентът от името на оркестъра и персонала на заведението.
Бяха овации, нови целувки и петолевки.
Съмна. Групата от двойки поемаше свежия утринен въздух и бавно се носеше към спирката на трамвая. В момента нямаше таксита, но предложението на Джоновците фиестата да продължи на аерогарата, където вече бяха отворили, все пак трябваше да се приеме.
Щъкаха хора с банални задачи и грижи. Влачеха си краката сънени ученици и отегчени от дългата нощ пенсионери. Бързаха клиентите и клиентките на околните детски домове — прегърнали скъпите заложници.
— Каква картина — прегракнало каза Джон Тра-волта. — Ах, каква картина — повтори той с тъга, но и съчувствие.
— Коя? — попита го Сичето, увиснало с отчаяна нежност на ръката му.
— Въобще — каза той и изведнъж спря с отворена уста.
Две жени на средна възраст се бяха отделили от малката навалица на трамвайната спирка и идваха право към артистичната група.
Едната беше много едра и носеше пълна отсега мрежа.
Другата — дребна и суха — беше се пребрадила като жетварка.
Разстоянието се скъсяваше бавно, Джон Траволта стоеше все така — с отворена уста. До него беше и другият Джон, големият — интимно обграден от Мая и Крус, самите те впечатляващи отдалеч този утринен свят.
Жетварката усили ход (обувките й бяха гарсонски, отдавнашни), застана пред него и вдигна глава, за да срещне очите му. Плесницата отекна в тишината като изстрел, широкополата шапка на големия човек буквално подскочи от главата му и литна като птица.
Голямата жена с пълната отсега мрежа застана пред малкия Джон и вторачено гледаше Сичето.
— Геле! — изрева Джон Уейн и като почти избягна втория шамар, навеждайки се за шапката, хукна с все сила назад.
Нареченият Геле — или Джон Траволта, все едно, — лишен природно от едро тяло, но надарен с толкова други неща, успя с такава ловкост да се наведе, че тежката мрежа само лизна косата му и се стовари върху крехкото Сиче.