— Хора — обади се Васкес, като спря на прага. — Няма да продължа по-нататък.
— Мислех, че това място се намира точно над вашата улица — каза Дитерлинг, като се огледа наоколо. — Какво има? Уплаши се, че никога повече няма да поискаш да тръгнеш?
— Нещо такова, Змия. — Васкес потупа и двама ни по гърба. — Добре. Вървете и вижте сметката на онова леке, момчета. Само не казвайте на никого, че аз съм ви довел тук.
— Не се притеснявай — отвърна Мигел. — Твоята роля в събитията няма да бъде обявена.
— Супер. И не забравяй, Змия… — Имитира отново стрелба с оръжие. — Лова, за който говорихме…
— Смятай се за включен, поне временно.
Той изчезна обратно в тунела. С Дитерлинг останахме сами. Известно време и двамата не проговорихме, потиснати от странния вид на мястото.
Намирахме се на ниво на повърхността на планетата, в коридор с пръстеновидна форма, обикалящ около камерата за товарене и разтоварване. Таванът беше много нива по-нагоре. Междинното пространство бе заето от кръстосващи се висящи коридори и транзитни линии на метрото с магазини, бутици и ресторанти, които очевидно някога са били луксозни, и се намираха във външната стена. Повечето от тях сега бяха затворени или превърнати в миниатюрни храмове и места за продажба на религиозни материали. Виждаха се съвсем малко хора, от които почти никой не идваше от орбита, и само шепа от тях вървяха към асансьорите. Коридорът беше несъмнено по-тъмен, отколкото го бяха замислили неговите създатели, таванът почти не се виждаше и цялото място създаваше впечатление за катедрала, в която се извършва свещена церемония; тя се усещаше, макар да не беше възможно да се види в атмосферата, която не поощряваше нито бързането, нито повишаването на гласове. Почти на прага на чуваемостта се долавяше постоянно нискочестотно бръмчене, като от мазе, пълно с генератори. “Или — помислих си аз, — като от помещение, пълно с монотонно напяващи същия погребален звук монаси.”
— Винаги ли е било такова? — попитах аз.
— Не. Искам да кажа, винаги е било неприятно, но определено сега е по-зле, отколкото при последното ми идване. Трябва да е било по-различно преди около месец. Повечето хора за кораба трябва да са дошли оттук.
Пристигането на космически кораб около Края на небето винаги бе събитие. Тъй като бяхме бедна и сравнително изолирана планета в сравнение с много от другите населени светове, не играехме ключова роля в междузвездната търговия. Не изнасяхме кой знае какво освен експертизата си по въпросите на войната и някои безинтересни биопродукти, събрани от джунглите. С радост бихме купили всевъзможните екзотични технологични продукти и услуги от демаршистките светове, но само най-най-богатите хора от Края на небето можеха да си ги позволят. Когато кацнеше някой кораб, обикновено се разнасяха слухове, че просто не е бил допуснат до по-богатите пазари, като по линията Йелоустоун-Сол или Фанд-Йелоустоун-Гранд Тетон, или му се е наложило да спре, за да отстрани някаква повреда. Такова нещо се случваше приблизително веднъж на всеки десет стандартни години и в крайна сметка винаги оставахме минати.
— Осман наистина ли е умрял тук? — попитах аз.
— Някъде наоколо — отвърна Дитерлинг, докато крачехме из огромния ехтящ коридор. — Никога няма да се разбере къде точно, тъй като тогава още не са разполагали с точни карти. Но трябва да е било в радиус от няколко километра оттук, определено в покрайнините на Нуева Валпарайсо. Първо смятали да изгорят тялото, но после решили да го балсамират; така по-лесно щели да го запазят като пример за другите.
— Но тогава още не е имало секта.
— Не. Имал е неколцина сбъркани симпатизанти, разбира се… но в това не е имало нищо религиозно. Появило се е по-късно. “Сантяго” е бил напълно светски, не са можели да изковат толкова бързо религия от човешката психика. Взели стореното от Скай и споили делата му с онова, което избрали да си спомнят от Земята, като запазвали това, което им вършело работа, и изхвърляли останалото. Били необходими няколко поколения, докато разработят всички подробности, но след това вече нищо не било в състояние да ги спре.
— А след изграждането на моста?
— По онова време една от сектите на Осман се добрала до тялото му. “Църквата на Скай”, така се нарекли. И най-малкото заради удобството, ако не заради друго, решили, че той трябва да е умрял не само близо до моста, а право под него. И че мостът всъщност не е асансьор към Космоса или това не е нищо повече освен повърхностна функция, а знак от Бог: готово светилище за престъплението и славата на Скай Осман.