— Но мостът е замислен и построен от хората.
— По Божията воля. Нима не разбираш? С това не може да се спори, Танър. Просто се предай отсега.
Разминахме се с трима представители на култа, които се движеха в противоположната посока — двама мъже и една жена. Нещо в тях ми се стори много познато, но не успях да си спомня дали съм ги виждал някога на живо. Представителите и на двата пола носеха пепелявосиви дълги ризи и бяха с дълги коси. На черепа на единия мъж бе закрепена механична диадема, може би някакво съоръжение за причиняване на болка, а левият ръкав на другия мъж бе празен, подвит и закопчан с безопасна игла отстрани на дрехата. Жената имаше малък знак с форма на делфин на челото и аз си спомних как Скай Осман се бе сприятелил с делфините на борда на “Сантяго” и бе прекарвал доста време със създанията, които другите членове на екипажа отбягвали.
Стори ми се странно, че се сетих такова нещо. Беше ли ми го казвал някой преди?
— Държиш ли си пистолета в бойна готовност? — обади се Дитерлинг. — Човек не знае на какво може да се натъкне тук при всеки завой.
Потупах оръжието, за да се уверя, че е все още на мястото си, и казах:
— Струва ми се, че днес не е щастливият ни ден, Мигел.
Минахме през няколко врати и се озовахме във вътрешната стена; вече можех да кажа със сигурност, че звукът на монотонно напяващите нещо еднообразно монаси, излизаше от човешки гърла. Те поддържаха нота, която беше почти, но не напълно съвършена.
За първи път, откакто бяхме влезли в терминала, успяхме да видим жицата. Мястото за качване на пътниците, в което се озовахме, представляваше огромно кръгло помещение, заобиколено от балкон, на който стояхме в момента. Истинският под се намираше на стотици метри под нас, а отгоре, от дъговидна врата в тавана, се спускаше жица, която продължаваше надолу, където се закрепяше и където се намираха машините за поправка и подновяване на асансьорите. Някъде отдолу се носеше монотонното напяване; гласовете се подсилваха от странната акустика на мястото.
Мостът представляваше една-единствена жица от хипердиамант, простираща се на цялото разстояние от земята до синхронната орбита. През по-голямата си дължина беше с диаметър само пет метра (предимно куха), освен последния километър, който падаше в самия терминал. Тук кабелът беше широк трийсет метра и постепенно изтъняваше нагоре. По-голямата дебелина изпълняваше единствено психологическа функция: извънредно много пасажери се бяха разколебавали да поемат към орбита, когато видеха колко тънка беше всъщност жицата, по която щяха да се изкачват, затова собствениците на моста бяха направили видимата част в терминала значително по-широка, отколкото беше необходимо.
Асансьорите потегляха и пристигаха на всеки няколко минути, като слизаха и се качваха по противоположните страни на колоната. Всеки един от тях представляваше тесен цилиндър, направен така, че да обхваща почти половината жица, за която се прикрепваше по магнитен път. Асансьорите бяха на няколко етажа, с отделни нива за хранене, спане и прекарване на свободното време. Те бяха почти празни и отделенията им за пътници тънеха в тъмнина, тъй като не бяха осветени. На петдесет-шейсет асансьора се падаха едва шепа пасажери. Празните асансьори бяха симптом за икономическите затруднения, които преживяваше мостът, но те бяха незначителни в сравнение с цената на самия мост. Това не се отразяваше върху графика на полупразните асансьори и от разстояние те изглеждаха пълни, създавайки илюзия за трескав просперитет, за който собствениците на моста се бяха отказали да мечтаят, откакто Църквата бе станала наемател. А сезонът на мусоните може и да създаваше впечатление, че войната е към края си, но истината бе съвсем друга: плановете за кампаниите през новия сезон вече бяха начертани и в компютрите с военни игри се правеха бойни симулации.
Главозамайващо дълъг, неподкрепян от нищо стъклен език се простираше от балкона към една почти стигаща до кабела точка, оставяйки място колкото за един пристигащ асансьор. Някои от пътниците вече чакаха върху езика заедно с вещите си, в това число група добре облечени аристократи. Но там не се виждаше нито Рейвич, нито някой, който приличаше на неговите съдружници. Чакащите разговаряха помежду си или наблюдаваха новините по екраните, които се носеха във въздуха около камерата като четвъртити тропически риби със сплеснати тела, изпъстрени с репортажи за състоянието на пазара и интервюта с известни личности.
Близо до основата на езика имаше будка за продажба на билети за асансьора, където работеше жена с отегчен вид.