— Чакай тук — обърнах се аз към Дитерлинг.
Жената вдигна поглед към мен, когато наближих. Беше с униформата на персонала на моста, доста смачкана между другото, и с пурпурни полукръгове под очите, които от своя страна бяха налети с кръв и подпухнали.
— Да?
— Приятел съм на Арджънт Рейвич. Трябва да се свържа спешно с него.
— Страхувам се, че това е невъзможно.
Не бях очаквал нещо повече.
— Той кога тръгна?
Гласът и звучеше носово, съгласните бяха почти неразбираеми.
— Страхувам се, че не мога да ви дам тази информация.
Кимнах остро.
— Но не отричате, че е минал през терминала.
— Страхувам се, че…
— Вижте, защо не престанете да повтаряте все едно и също. — Смекчих забележката си с предразполагаща усмивка, или поне се надявах, че е такава. — Съжалявам, не исках да прозвучи грубо, но ситуацията е наистина спешна. Имам нещо за него, нали разбирате — ценна реликва за семейство Рейвич. Има ли начин да говоря с него, докато се изкачва, или ще трябва да изчакам, докато стигне орбита?
Жената се колебаеше. Почти всяка информация, която разкриеше в този момент, щеше да бъде в нарушение на протокола, но явно й изглеждах съвсем почтен и искрено разстроен заради пропуска на приятеля си. И очевидно богат.
Тя погледна към някакъв дисплей пред себе си.
— Имате възможност да оставите съобщение, което ще му бъде предадено, щом пристигне на орбиталния терминал.
Думите й показваха, че все още не беше пристигнал, че беше все още някъде над мен, изкачвайки се по жицата.
— В такъв случай е по-добре просто да го последвам — заявих аз. — Така ще му спестя голямото забавяне. Ще ме изчака само колкото да му предам реликвата и ще може да продължи нататък, а аз ще се върна веднага след това.
— Звучи разумно, да. — Тя ме погледна, може би усетила в поведението ми нещо нередно, но нямаше достатъчно доверие в инстинктите си, за да се възпротиви на идеята ми. — Но трябва да побързате. Следващият асансьор е почти готов да потегли.
Погледнах назад към точката, където езикът достигаше до скицата, и видях как един празен асансьор се плъзна от обслужващия участък.
— В такъв случай по-добре ми дайте веднага един билет.
— Предполагам ще искате билет отиване-връщане? — Жената потърка очи. — Ще струва петстотин и петдесет австрала.
Отворих портфейла си и извадих парите.
— Скандално — рекох аз. — Цената би трябвало да бъде десет пъти по-ниска, като се има предвид каква енергия е нужна, за да бъда закаран в орбита. Но предполагам, че част от сумата прибира Църквата на Скай.
— Не казвам, че не става така, но не трябва да говорите лошо за Църквата, сър. Не и тук.
— Така чух. Но вие не сте от тях, нали?
— Не — отвърна тя и ми подаде рестото във вид на по-дребни банкноти. — Само работя тук.
Сектата бе обсебила моста преди десетина години, след като бе убедила сама себе си, че Скай е разпнат именно тук. Последователите на Осман бяха превзели с щурм мястото една вечер, преди другите да разберат какво става. След това бяха обявили, че са разположили навсякъде кутии със своя вирус и заплашили да изпразнят съдържанието им, ако опитат да ги прогонят. Вятърът щеше да разнесе вируса достатъчно далеч, за да бъде заразен половината полуостров. Представителите на сектата може и да блъфираха, но никой не беше готов да рискува, за да разбере дали е така. И оттогава те държаха моста и позволяваха на неговата управа да продължава да си върши работата, но това означаваше, че персоналът трябваше да се ваксинира редовно срещу евентуалната зараза. Като се имаше предвид какви бяха страничните ефекти от антивирусната терапия, работата тук очевидно не беше сред най-желаните на полуострова, особено като се прибавеше и фактът, че включваше и слушането на непрекъснатото монотонно пеене-мърморене на последователите на Осман.
Жената ми подаде билета.
— Надявам се, че ще стигна в орбита навреме — отбелязах аз.
— Последният асансьор потегли само преди един час. Ако приятелят ви е бил в него… — Не довърши мисълта си и аз разбрах, че в случая нямаше “ако”. — Има голяма вероятност да е все още на орбиталния терминал, когато пристигнете.
— Тогава да се надяваме, че ще ми бъде благодарен, след всичко това.
Тя почти се усмихна, но в последния момент се отказа да довърши започнатото. Не си заслужаваше да полага толкова усилия.
— Сигурна съм, че ще бъде много впечатлен.
Прибрах билета, благодарих й — колкото и окаяна да беше, не можех да не я съжаля, задето й се налагаше да работи тук — и се върнах при Дитерлинг. Той се бе облегнал на ниската стъклена стена около свързващия език и гледаше надолу към представителите на сектата. На лицето му се четеше спокойно, невъзмутимо изражение. Сетих се за случая в джунглата, когато ме бе спасил от атаката на хамадриадите. И тогава беше със същото неутрално изражение: като човек, играещ партия шах с абсолютно превъзхождащ го противник.