— Ще се присъединя към другите след четвърт час. Но бих искал да се насладя малко на гледката.
— Много добре, сър. Ще ви приготвя място на масата.
Роботът се завъртя, плъзна се безшумно и излезе от наблюдателната палуба.
Отново се загледах навън.
Не бях съвсем сигурен какво очаквах, но не можеше да е това, което видях. Бяхме минали през тавана над камерата за качване, но терминалът беше много по-висок, така че продължавахме да се изкачваме през горната част на сградата. И разбрах, че именно тук последователите на Скай Осман бяха дали най-силен израз на манията си по своя идол. След разпъването бяха запазили тялото, бяха го балсамирали и после съхранили в нещо, притежаващо сиво-зеления блясък на оловото и го оплакваха тук, качен на някаква издатина на вътрешната стена, подобна на нос на кораб, която почти достигаше до жицата. Така трупът на Осман наистина напомняше изображенията, поставяни на носа на големите кораби.
Бяха го съблекли до кръста с разперени ръце и го бяха закрепили на кръст от сплав от скъпоценни метали. Краката му бяха вързани един за друг, в китката на дясната му ръка (не дланта, тази подробност бе убягнала на предизвикващия стигмата вирус) бе забит гвоздей, а много по-голямо парче метал минаваше през отрязаната горна част на лявата му ръка. Тези детайли и израза на агония върху лицето на Осман, слава Богу, не можеха да се видят, благодарение на това, че трупът му бе поставен в кутията за съхранение. Но макар разчитането на чертите на лицето му да бе невъзможно, всички нюанси на болката бяха изразени в извивката на врата му, в начина, по който бе стиснал челюсти, сякаш го екзекутираха на електрически стол. “Трябвало е да го сложат на електрическия стол — помислих си аз. — Щеше да бъде по-милостиво към него, макар да е извършил всички тези престъпления.”
Но така щеше да е съвсем обикновено. Те не бяха екзекутирали просто човек, извършил ужасни неща, а бяха прославили човека, който им бе дал цял един свят. Като го бяха разпнали, бяха дали израз както на своята омраза, така и на обожанието си.
И оттогава продължаваше все така.
Асансьорът мина на метри от Скай и аз усетих, че трепвам, искаше ми се да го отминем колкото се може по-скоро. Като че ли това обширно пространство беше ехокамера, реверберираща от безконечна мъка.
Дланта ме засърбя. Потърках я в перилото, затворих очи и останах така, докато излязохме от терминала и продължихме да се движим право сред нощта.
— Още вино, мистър Мирабел? — попита подобната на лисица съпруга на седящия срещу мен аристократ.
— Не — отвърнах аз, като избърсах учтиво устните си със салфетката. — Ако позволите, ще се оттегля. Бих искал да наблюдавам, докато се изкачваме.
— Колко жалко — нацупи разочаровано устни жената.
— Да — намеси се съпругът й. — Ще ни липсват вашите истории, Танър.
— Усмихнах се. В действителност не бях правил почти нищо друго освен да гримаснича по време на продължилата един час вечеря, докато водехме блудкави, безсъдържателни разговори. От време на време бях подправял скуката с някой и друг анекдот, но само за да запълня странното мълчание, което се възцаряваше на масата, щом някой от хранещите се направеше забележка, която можеше да бъде преценена като неделикатна от строгия аристократичен етикет. Неведнъж ми се наложи да решавам споровете между северната и южната фракция и постепенно се бях превърнал в говорител на групата. Дегизировката ми явно не беше достатъчно убедителна, тъй като дори северняците изглежда си дадоха сметка, че между мен и южняците нямаше никаква връзка.
Но това надали имаше значение. Бях убедил жената, която продаваше билети, че съм аристократ, и в резултат на това тя разкри пред мен повече, отколкото би разкрила в друг случай. Дегизировката ми бе позволила сега да бъда сред тези аристократи, но рано или късно щях да имам възможност да я махна. Все пак, не бях сред търсените от закона хора, а само с малко тъмно минало и тъмни познати. Не вредеше също и да се наричам Танър Мирабел — беше много по-безопасно, отколкото да опитвам да си измислям аристократични предци. Слава Богу, името ми беше неутрално и не говореше определено нито за аристократичен, нито за какъвто и да е друг произход. За разлика от компаньоните ми по маса, аз не можех да проследя родословието си до пристигането на флотилията и беше повече от вероятно името Мирабел да бе дошло на Края на небето половин век по-късно. Според аристократичните стандарти аз не бях нищо повече от парвеню, но никой не беше толкова недодялан, че да изрече това на глас. Всички те бяха дълголетници и можеха да проследят родословното си дърво не само до флотилията, но и много по-назад, пропускайки в най-лошия случай само едно-две поколения, затова бе напълно естествено да се предположи, че аз притежавах същите усъвършенствани гени и достъп до същите терапевтични технологии.