Интересно дали в този момент Рейвич се чувстваше достатъчно спокоен, за да си поръча нещо за пиене.
Гледката сигурно беше забележителна, но дори там, където нощта все още не бе настъпила, полуостровът бе обгърнат от облака на мусоните. Тъй като при обикалянето си светът се доближаваше доста до Лебед, сезонът на мусоните настъпваше веднъж на всеки сто дни и продължаваше не повече от десет-петнайсет дни през всяка от кратките години. Над остро изсечения хоризонт небето бе потъмняло, преминавайки постепенно през различните нюанси на синьото и морскосиньото. Вече виждах няколко ярки звезди, а в далечния край на жицата се забелязваше самотната неподвижна светлина на орбиталната станция, от която все още ни делеше доста път. Може би щеше да бъде най-добре да поспя няколко часа, войнишките години бяха създали в мен почти животинското умение да бъда нащрек, докато спя. Разклатих съдържанието на чашата и отпих отново. Сега, след като вече взех решение, усетих как умората ме връхлита като вода от пробит бент. Тя само бе чакала да се отпусна мъничко.
— Сър?
Трепнах отново, но този път само едва забележимо, тъй като познах гласа на слугата. Култивираният глас на машината продължи:
— Сър, търсят ви от повърхността. В стаята си ли ще отидете да приемете разговора, или предпочитате да го прехвърля тук, за да можете да го видите?
В първия момент помислих да се прибера в стаята си, но щеше да бъде жалко да пропусна възможността да го видя.
— Свържи ме тук — отвърнах аз. — Но прекъсни разговора веднага, ако някой започне да изкачва стълбите насам.
— Много добре, сър.
— Това, разбира се, трябваше да е Дитерлинг. Още нямаше как да е стигнал до Къщата на влечугите, но според моите пресмятания вече трябва да бе изминал две трети от пътя. Малко беше рано да прави опити да се свързва с мен; честно казано, изобщо не бях очаквал го прави, но това не беше причина за тревога.
Главата и раменете, които се появиха на екрана на асансьора обаче, принадлежаха на Васкес Червената ръка. Намиращата се някъде в помещението камера несъмнено ме снимаше така, че да ни се струва, че седим в една стая, един срещу друг, тъй като той ме погледна право в очите.
— Танър. Чуй ме, човече.
— Слушам те — отвърнах аз, като се надявах раздразнението да не проличи в гласа ми. — Какво толкова важно се е случило, че се наложи да ме търсиш тук, Червен?
— Майната ти, Мирабел. Само след трийсет секунди усмивката ти ще изчезне.
Но го каза така, че приличаше не толкова на заплаха, колкото на предупреждение с цел да ме подготви за новината.
— Какво има? Да не би Рейвич пак да ни е надхитрил?
— Не знам. Накарах още няколко момчета да разучат това-онова и съм дяволски сигурен, че той е на жицата, един-два асансьора преди теб.
— Тогава значи не се обаждаш по този повод.
— Не. Обаждам се, защото някой е убил Змията.
— Дитерлинг? — възкликнах инстинктивно аз.
Сякаш можеше да става дума за някой друг.
Васкес кимна.
— Да. Един от хората ми го открил преди около час, но тъй като не знаел за кого става дума, новината достигна с известно закъснение до мен.
Устата ми изглежда оформяше сама думите, без намесата на ума.
— Къде е бил? Какво се е случило?
— Бил е във вашата кола… все още паркирана на “Норкинсо”. От улицата не може да се види дали вътре има някой; за тази цел трябва да се надникне специално. Моят човек просто проверил. И видял Дитерлинг, отпуснат на седалката. Все още дишал.
— Какво е станало?
— Някой го прострелял. Трябва да е чакал някъде близо до паркираната кола, докато Дитерлинг се върне от моста. Явно е станало веднага щом е влязъл вътре.
— Как е бил застрелян?
— Не знам, човече, знаеш, че нямам клиника за правене на аутопсии. — Васкес прехапа устни, преди да продължи: — Мисля, че са използвали лъчево оръжие. Отблизо, в гърдите.
Сведох очи към чашата, която все още държах. Стори ми се абсурдно, че стоя тук и обсъждам смъртта на приятеля си с чаша коктейл в ръка, сякаш ставаше въпрос за нещо ежедневно. Но нямаше къде да оставя напитката.
Отпих и отговорих със студенина, която изненада и мен самия:
— Аз лично предпочитам лъчевото оръжие, но не бих го използвал, ако искам да убия някого без много-много шум. Лъчевото оръжие отделя по-силна светлина от всички останали.
— Освен ако не се използва от упор, като нож. Виж, човече, съжалявам, но явно е станало точно така. Дулото трябва да е било опряно в дрехите му. Надали е имало шум или светлина… а ако все пак е имало нещо, то е било погълнато от колата. И без това тази вечер тук се разигра голям купон. Запалили са огън край моста и това бе достатъчен повод за местните да си организират дива нощ. Не мисля, че някой би забелязал изстрел с лъчево оръжие, Танър.