— Нямаш време. Затвори херметически това нещо и се притеснявай за синините после.
Представих си как безмилостната чупка в жицата препуска към нас, поглъщайки километрите по пътя си. Вече трябва да бе минала през по-ниските асансьори. Нямах представа дали щеше да бъде толкова силна, че да ни откъсне от жицата.
Все още мислех за това, когато ни връхлетя.
Оказа се много по-лошо, отколкото предполагах. Асансьорът се метна на една страна и силата запокити и седмината към вътрешната стена. Очевидно някой счупи кост и се разкрещя, но почти веднага ударната вълна ни помете към отсрещната стена; блъснахме се в панорамния прозорец. Слугата се откъсна от релсата си на тавана и падна край нас. Твърдото му стоманено тяло се заби в стъклото, но макар да се осея с пукнатини като паяжина, то не се счупи. Гравитацията намаля, тъй като асансьорът забави скоростта си на движение, някакъв елемент в мотора му бе повреден от камшичния удар.
Главата на аристократа-южняк се бе превърнала в ужасна червена пулпа, като презрял плод. Когато осцилациите от ударната вълна започнаха да замират, тялото му се отпусна безжизнено на пода. Още някой закрещя. Всички бяха в лошо състояние. Може би и аз имах наранявания, но засега адреналинът потискаше всякакво друго усещане освен превъзбудата.
Компресионната вълна бе отминала. Знаех, че в определен момент щеше да стигне до края на жицата и да бъде отразена отново надолу, но дотогава оставаха часове, освен това силата щеше да бъде значително по-малка, тъй като част от енергията щеше да се е разпиляла във вид на топлина.
За миг се осмелих да помисля, че може би сме в безопасност.
Тогава се сетих за асансьорите под нас. Може би те също бяха намалили скоростта си или дори се бяха откъснали напълно от жицата. Автоматичните осигурителни системи може би се бяха включили. Нямаше обаче как да разбера това. А ако асансьорът под нас продължаваше да се изкачва с нормална скорост, съвсем скоро щяхме да се сблъскаме.
Размишлявах върху тази вероятност известно време, преди да заговоря, като извисих глас над стенанията на ранените.
— Съжалявам — обявих аз, — но току-що се сетих за нещо…
Нямаше време за обяснения. Те просто трябваше да ме последват или да понесат последствията от оставането си в асансьора. Нямаше време дори да отидем до херметическата камера за спешни ситуации; щеше да ни бъде необходима поне една минута, докато го направим и седмината… или по-скоро — и шестимата, които бяхме останали. Освен това, колкото повече успеехме да се отдалечим от жицата, в толкова по-голяма безопасност щяхме да бъдем, ако асансьорите се сблъскаха.
Наистина имаше само едно решение.
Извадих пистолета с часовников механизъм от джоба на костюма и го стиснах непохватно през ръкавицата. Нямаше как да се прицеля точно, но слава Богу, това не бе необходимо. Просто насочих оръжието към покритото с паяжина от резки стъкло край слугата.
Някой опита да ме спре, тъй като не разбираше, че това, което се готвех да направя, можеше да спаси живота на всички ни, но аз бях по-силен; пръстът ми натисна спусъка. Часовниковият механизъм, настроен на наноскала, се задейства, последва ужасен тласък от молекулярно свързаната енергия. От дулото полетя ято стрелички, които разбиха стъклото, образувайки светкавично разширяваща се мрежа от фрактури. Прозорецът се изду навън и, опънат до крайност, се пръсна на милиарди частици. Нахлулият въздух изхвърли всички ни през получения отвор в откритото пространство.
Стисках пистолета, вкопчен в него, сякаш беше единственото твърдо нещо на света. Оглеждах се трескаво, опитвайки да се ориентирам спрямо останалите. Вятърът ни бе пръснал в различни посоки, като части от снаряд, но макар и с различни траектории, всички падахме надолу.
Долу беше планетата.
Костюмът ми се завъртя бавно и видях отново асансьора, все още закрепен за жицата, който продължаваше да се изкачва и се отдалечаваше все повече от мен, тъй като аз падах, смалявайки се с всяка следваща секунда. И тогава пред нас премина нещо с такава бързина, че бе почти невъзможно да се долови със зрението, а по-скоро — на подсъзнателно ниво: това бе долният асансьор, който продължаваше да се движи с нормалната си скорост на изкачване. Миг по-късно последва взрив, почти толкова ярък и бърз като този от ядрената експлозия.
А след това на мястото на сблъсъка не остана нищо, дори жица.
ЧЕТИРИ
Скай Осман беше на три години, когато видя светлината.