Години по-късно, вече като възрастен човек, този ден беше първият му ясен спомен, който можеше да свърже с определено място и време, знаейки, че е нещо от реалния свят, а не фантазия, преминала неясните очертания между действителността и детските мечти.
Родителите му го наказаха да не излиза от детската стая, защото бе престъпил забраната им да не посещава делфинариума — тъмното, усойно, неприветливо място в търбуха на огромния кораб “Сантяго”. Всъщност там го бе завела Констанца, тя го бе превела през тунелите за влака, пътеките и стълбите към мястото, където бяха скрити делфините. Констанца беше само с две-три години по-голяма от Скай, но в неговите очи бе почти възрастен човек — извънредно мъдра, като напълно зряла личност. Всички казваха, че Констанца е гений, че един ден, може би когато флотилията наближеше края на бавното си прекосяване на Вселената, щеше да стане капитан. Това все още се твърдеше полушеговито, но и полусериозно. Скай се питаше дали щеше да го направи свой помощник, когато този ден настъпеше, и дали тогава двамата щяха да стоят в контролната стая, която той все още не беше посещавал. Това не беше чак толкова абсурдна идея. Възрастните казваха и за него, че е изключително умно дете, дори Констанца понякога се изненадваше от нещата, които твърдеше. Но въпреки големия си ум Констанца не беше лишена от слабости. Тя например знаеше как да отидат до делфинариума, без да ги види никой, но не и как да се върнат все така тайничко.
Въпреки всичко си заслужаваше да рискуват.
— Големите не ги харесват — заяви Констанца, когато стигнаха до цистерната с делфините. — Биха предпочели изобщо да не съществуват.
Стояха на решетките, мокри от непрекъснато заливащата ги вода. Цистерната имаше стъклени стени и бе окъпана в неприятна синкава светлина, която достигаше на десетки метри навътре в нея. Скай се взря в мрака. Делфините представляваха сиви форми някъде в тюркоазената далечина, очертанията им непрекъснато се размиваха и се оформяха отново в непостоянната игра на светлината. Не приличаха толкова на животни, колкото на издялани от сапун неща, при това не съвсем реални.
Скай притисна длан в стъклото.
— Защо не ги харесват?
Отговорът на момиченцето беше премерен.
— Нещо с тях не е съвсем наред, Скай. Това не са същите делфини, които са били в кораба, когато е напуснал Меркурий. Това се техните внуци или правнуци, не съм сигурна кои точно. Нито те, нито техните родители са познавали нещо друго освен тази цистерна.
— Аз никога не съм виждал друго освен този кораб.
— Но ти не си делфин, не си очаквал да плуваш в океана.
Констанца спря да говори, защото едно от животните заплува към тях. То остави другарите си в далечния край на цистерната, струпани край нещо, което наподобяваше телевизионни екрани, изобразяващи различни картини. Сега, когато се появи в ясната вода непосредствено зад стъклото, животното придоби присъствие, което му бе липсвало само допреди миг. Внезапно се превърна в голямо, потенциално опасно същество от мускули и кости, вместо полупрозрачното неопределено нещо. Скай беше виждал снимки на делфини в детската стая и нещо в това създание му се стори не съвсем както трябва — черепът му бе затворен в мрежа от хирургически фини линии, а около очите си имаше геометрични подутини и изпъкнали ръбове, доказателство за твърди метални и керамични предмети, поставени непосредствено под кожата му.
— Здравей — промълви Скай и удари лекичко по стъклото.
— Това е Слийк — обяви Констанца. — Поне така мисля. Слийк е един от най-старите.
Делфинът го гледаше, леката извивка на челюстта му правеше това съзерцаване едновременно доброжелателно и налудничаво. След това внезапно удари с опашка и застана с лице към него, а Скай усети как стъклото завибрира от недоловими вибрации. Нещо се образува във водата пред Слийк, оформи се дъга от мехурчета. В началото мехурчетата оставяха безразборни следи, като първите движения от четката на художник, но след това станаха по-структурирани; Слийк отмяташе оживено глава, сякаш бе подложен на електрошок. Това продължи само няколко секунди, но оформеното от делфина беше несъмнено лице, при това — триизмерно. Формата бе лишена от фините детайли, но Скай разбра, че това не бе фантазия, създадена от подсъзнанието му на базата на някакви произволни щрихи от мехурчета. Изображението беше прекалено симетрично и пропорционално. При това на него се четеше емоция и тя съвсем ясно изразяваше ужас или страх.
След като свърши работата си, Слийк се оттегли с презрително движение на опашката.