— Те също ни мразят — поясни Констанца. — Но не можем да ги виним за това, нали?
— Защо Слийк направи това? И как?
— В пъпешчето на Слийк има машинки… в издатината между очите му искам да кажа. Имплантирали са им ги още когато са били бебета. Пъпешчето е това, с което издават звуци, но машинките им позволяват да фокусират по-точно звука и това им позволява да рисуват с мехурчетата въздух. А във водата има едни малки неща, микроорганизми, които се осветяват, когато звукът достигне до тях. Хората, които са го направили, са искали делфините да могат да общуват с тях.
— Значи делфините би трябвало да бъдат благодарни.
— Може би щяха да бъдат… ако не продължаваха да им правят операция след операция. И ако можеха да плуват някъде другаде, а не в това ужасно място.
— Да, но когато стигнем края на пътуването…
Констанца го изгледа тъжно.
— Ще бъде прекалено късно, Скай. Поне за тези делфини тук. Тогава те вече няма да са живи. Даже ние ще бъдем големи, а нашите родители — стари или мъртви.
Делфинът се върна, този път — с още един, малко по-дребен от него и двамата започнаха да рисуват нещо във водата. Приличаше на разкъсван от акули човек, но Скай се обърна, преди да е сигурен.
— А и те вече са стигнали прекалено далеч, Скай — продължи момиченцето.
Той се обърна отново към цистерната.
— Въпреки това ги харесвам. Въпреки това са красиви. Дори Слийк.
— Те са лоши, Скай. Имат психически отклонения, така казва баща ми.
Тя произнесе двете думи с не съвсем убедително колебание, сякаш се стесняваше от начетеността си.
— Не ме интересува. Ще дойда да ги видя пак. — Чукна по стъклото и произнесе доста по-силно: — Ще дойда пак, Слийк. Харесваш ми.
Макар да не беше кой знае колко по-висока от него, Констанца го потупа майчински по рамото.
— Това няма да промени нищо.
— Въпреки това, ще се върна.
Обещанието, което бе дал колкото на самия себе си, толкова и на Констанца, бе напълно искрено. Искаше да разбере делфините, да общува с тях и по някакъв начин да облекчи нещастието им. Представяше си светлите, огромни океани в Края на пътуването — приятелят му Клаун бе казал, че там непременно ще има океани — и как делфините ще бъдат освободени от това тъмно, мрачно място. Представяше си как плуват с хората и създават радостни звукови картини във водата, а спомените за времето, прекарано на борда на “Сантяго”, избледняват като клаустрофобичен сън.
— Хайде, Скай — обади се Констанца. — Трябва да тръгваме.
— Нали ще ме доведеш пак?
— Разбира се, ако това е твоето желание.
Те напуснаха делфинариума и се впуснаха в сложния път из тъмните коридори на “Сантяго”, подобно на деца, опитващи се да намерят пътя в омагьосана гора. Един-два пъти се разминаха с възрастни хора, но поведението на момиченцето беше толкова уверено, че нито веднъж не им зададоха въпрос… докато се озоваха в този неголям участък от кораба, който Скай смяташе, че познава.
Именно тук ги откри баща му.
Тайтъс Осман беше строга, но добродушна фигура сред обитателите на “Сантяго”; човек, постигнал авторитета си по-скоро благодарение на уважението, отколкото на страха. Той се изправи над тях, но Скай не усети да излъчва истински гняв, а по-скоро — облекчение.
— Майка ти се поболя от притеснение — заяви той. — Констанца, страшно съм разочарован от теб — винаги съм те смятал за разумно момиче.
— Той искаше само да види делфините.
— О, делфините, така ли? — Гласът на баща му прозвуча изненадано, сякаш не беше очаквал точно този отговор. — Мислех, че те интересуват мъртвите, Скай… нашите любими момиос.
“Съвсем вярно — помисли си момчето. — Но едно по едно.”
— А сега съжаляваш — продължи баща му. — Защото не се оказаха това, което очакваше, нали? Аз също съжалявам. И Слийк, и другите са с болни глави. Най-доброто, което бихме могли да направим за тях, е да ги приспим, но продължават да им позволяват да отглеждат малки и всяко следващо поколение е с все повече…
— Психически отклонения — допълни Скай.
— …да. — Баща му го изгледа странно. — С повече психически отклонения от предишното. Е, сега, когато в речника ти се вижда такъв стремеж към растеж, би било жалко да го потискаме, не мислиш ли? Жалко ще е да ти откажем възможността да го разширяваш още? — Разроши косите на сина си. — Говоря за детската стая, млади момко. Там не може да ти се случи нищо лошо.
Не можеше да се каже, че мразеше детската стая или дори, че изпитваше някаква неприязън към нея. Но когато го прогонваха там, нямаше как да не чувства престоя си в нея като наказание.