— И ние сме взели Слийк и другите с нас?
— Да, като сме мислели, че ще ни бъдат от полза в Края на пътуването. Но премахването на направените от химериците добавки се оказа много по-трудно, отколкото изглеждаше. В крайна сметка излезе, че е по-лесно всичко да се остави на мястото му. А когато се роди следващото поколение делфини, се разбра, че то не може да общува с възрастните както трябва без тези, направени от химериците добавки. Затова ги копирахме и ги имплантирахме на малките.
— Но в крайна сметка те получиха психически отклонения.
Клаун прояви почти незабележима изненада и не отговори веднага. По-късно Скай щеше да научи, че в тези мигове, когато като че ли замръзваше, Клаун търсеше съвета на някой от неговите родители или на друг възрастен човек, за да знае как да процедира по-нататък.
— Да — проговори най-сетне Клаун. — Но вината не е непременно наша.
— Какво, не е наша вината, че ги държим затворени долу и им предоставяме само няколко кубически метра за плуване?
— Повярвай ми, условията, при които ги държим сега, са за предпочитане пред тези, които са съществували в експерименталните лаборатории на химериците.
— Но не може да се очаква делфините да помнят това, нали?
— Те са по-щастливи, повярвай ми.
— Как можеш да знаеш?
— Защото съм Клаун. — Вечно усмихващата се маска на лицето му се изпъна в още по-агонизираща усмивка. — Клаун винаги знае.
Момчето се готвеше да го попита какво точно иска да каже с това, когато ненадейно се появи светлина. Беше много ярка и внезапна, но напълно безмълвна и се появи от прозореца на едната стена. Когато премигна, Скай продължаваше да вижда остатъчния образ на прозореца — ярко отпечатан розов четириъгълник.
— Какво стана? — попита той, продължавайки да премигва.
Нещо с Клаун обаче определено не беше наред. Всъщност, това се отнасяше за цялата гледка. В мига на светкавицата Клаун бе станал безформен и разтеглен във всички посоки, със замръзнало изражение. Лодката, в която им се струваше, че стоят, се изви в болезнено изкривена перспектива. Сякаш цялата сцена бе предадена с дебели мазки на четката, боята от които след това някой бе започнал да размазва с пръчка.
Никога досега Клаун не бе позволявал да се случи подобно нещо.
И сякаш това не беше достатъчно, ами и източникът на светлина в помещението — бляскавите изображения по стените — притъмня. Единствената светлинка идваше от високо разположения прозорец. Но дори тя избледня след време и всичко потъна в мрак.
— Клаун? — промълви Скай, първо тихичко, а след това по-настойчиво.
Никакъв отговор. Момчето започна да усеща нещо странно и нежелано. То идваше някъде дълбоко от самия него, увеличаващ се страх и тревога, напълно в духа на типичната за едно тригодишно дете реакция на ситуацията и нямаща нищо общо с преждевременно развития интелект, който обикновено отделяше Скай от неговите връстници. Внезапно той се превърна в малко дете, само в тъмнината, което не разбира какво става.
Повика отново Клаун, но сега в гласа му се долавяше отчаяние. Знаеше, че той щеше да му е отговорил досега, ако му бе възможно. Не, Клаун го нямаше. Яркоосветената детска стая бе потънала в мрак и, да, точно така — беше студено, освен това не чуваше нищо, дори нормалния шумов фон на “Сантяго”.
Момчето запълзя, докато се натъкна на стената и след това, все така покрай нея, започна да се придвижва из стаята, опитвайки да напипа вратата. Но след като се затвореше, тя се запечатваше и сега той не успя да открие дори тънката като косъм цепнатинка, по която би могъл да разбере къде се намира. От вътрешната стена нямаше нито дръжка, нито някакъв контролен бутон, тъй като, ако не беше наказан да стои в стаята, Клаун винаги му отваряше вратата, когато го помолеше.
Скай търсеше отчаяно в ума си подходящата реакция и усети, че независимо дали му харесва или не, тя бе дошла от само себе си. Беше започнал да плаче, нещо, което не помнеше да му се е случвало от доста време.
И той плака дълго, макар да нямаше представа колко дълго, докато не му останаха сълзи, а очите го заболяха от търкане.
Повика отново Клаун и се ослуша напрегнато, но пак не получи отговор. Опита да крещи, но това също не свърши друга работа, освен да му причини силна болка в гърлото, която в крайна сметка го накара да се откаже и от тези опити.