Чакането се проточи един час, след това — два, а после — вероятно мъчително много часове. При всякакви обстоятелства това време щеше да му се стори продължително, но при дадените събития, когато не знаеше дали случващото се не бе причинено от баща му по-голямо наказание, му се стори, че така измина цяла вечност. Тогава дори мисълта, че това може да му е наложено от Тайтъс, му се стори невероятно и, целият разтреперан, той започна да изследва по-неприятните възможности. Мина му през ума, че детската стая може би някак си се бе отделила от кораба и сега той падаше из Космоса, като се отдалечаваше от “Сантяго” и флотилията, и когато най-сетне някой разбереше за случилото се, вече щеше да бъде прекалено късно, за да се направи нещо. Или пък чудовища бяха нападнали кораба и сега безмълвно унищожаваха всичко в него и той бе единственият, когото не бяха намерили все още, но откриването му бе въпрос единствено на време…
Дочу драскане от едната страна на стаята.
Това, разбира се, бяха възрастните. Те се трудиха около вратата известно време, преди да я убедят да се отвори и тогава през цепнатината към него падна кехлибареножълта ивица светлина. Баща му влезе пръв, придружен от още четири-пет човека, чиито имена Скай не знаеше. Високи, приведени фигури, с факли в ръка. Лицата им изглеждаха пепелявосиви на светлината им, сериозни като крале от приказките. Нахлулият през вратата въздух беше по-студен от обикновено и го накара да затрепери дори още по-силно, а въздухът излизаше от гърдите на възрастните като драконов дъх.
— В безопасност е — каза баща му.
— Добре, Тайтъс — отвърна един от другите мъже. — Нека го заведем на сигурно място и след това ще продължим да си пробиваме път надолу.
— Скайлър, ела тук, момчето ми. — Баща му бе коленичил, разтворил обятия. — Вече си в безопасност. Няма защо да се тревожиш. Плакал си, нали?
— Клаун си отиде — успя да изрече детето.
— Клаун ли? — попита един от присъстващите.
Баща му се обърна към говорещия.
— Главната образователна програма на детската, нищо повече. Това е бил един от първите процеси, които е можело да бъдат прекъснати без сериозни последствия.
— Накарай Клаун да се върне — промълви Скай. — Моля те!
— По-късно — отвърна баща му. — Клаун… си почива, това е всичко. Ще се върне съвсем скоро. А ти, момчето ми, сигурно искаш да хапнеш и да пийнеш нещо, нали?
— Къде е мама?
— Тя… — Тайтъс направи пауза. — Не може да дойде веднага, Скайлър, но ти праща много целувки.
Видя как един от другите мъже докосна баща му по ръката.
— За него е най-безопасно да бъде с останалите деца, Тайтъс, в главната детска градина.
— Той не е като другите деца — отвърна баща му.
След това го накараха да излезе навън, на студа. Коридорът извън детската стая тънеше в мрак и в двете посоки. Единствената светлина идваше от фенерчетата на хората.
— Какво се е случило? — попита Скай, след като си даде сметка, че бе засегнат не само неговият микрокосмос, а станалото, каквото и да бе то, се бе отразило и на света на възрастните. Никога досега не беше виждал кораба такъв.
— Нещо много, много лошо — отговори баща му.
ПЕТ
Събудих се рязко от съня си за Скай Осман и в първия момент помислих, че съм попаднал в друг сън, чиято основна характеристика беше ужасното чувство за дезориентация и объркване.
Тогава осъзнах, че това съвсем не беше сън.
Бях напълно буден, но ми се струваше, че половината ми мозък все още спи, тази част, където се съхраняваха спомените и идентичността, както и разбирането защо и как се бях озовал в това положение, изобщо каквато и да е връзка с миналото. Какво минало? Очаквах, че като се вгледам назад, ще се натъкна на ясни подробности — някакво име, някакъв ориентир за това кой съм, но това бе като да опитваш да се фокусираш върху сива мъгла.
Въпреки това, все още бях в състояние да давам имената на нещата, не бях изгубил познанията си за езика. Лежах върху твърдо легло под тънко, кафяво, плетено одеяло. Чувствах се отпочинал и напълно в съзнание… и същевременно абсолютно безпомощен. Огледах се, но нищо не пробуди в мен каквито и да е асоциации, не виждах нищо познато. Протегнах ръка пред лицето си, вгледах се в очертанията на веничките по гърба на дланта и тя ми се стори само съвсем малко по-позната.
Но затова пък помнех много добре подробностите от съня. Той бе смайващо жив за разлика от сънищата, за които бе характерно, че са несвързани, с непонятна логика и променяща се перспектива. Не напомняше и документален филм. Струваше ми се, че бях наистина там заедно със Скай Осман. Не виждах нещата от неговата гледна точка, а го следвах като натрапчив фантом.