Нещо ме накара да обърна ръка.
В средата на дланта ми се виждаше петно от засъхнала кръв и когато огледах чаршафа под себе си, открих, че и там има петна от засъхнала кръв. Явно раната бе кървила известно време, преди да се събудя.
Нещо почти придоби солидни очертания в мъглата, споменът стана почти определен.
Станах от леглото гол и се огледах. Стените на помещението бяха грубо оформени — не от камък, а от нещо като глина, измазани с блестящобял гипс. До леглото имаше табуретка и шкафче, и двете направени от непознато за мен дърво. Единствената украса беше малката кафява ваза, поставена в нишата в едната стена.
Вгледах се ужасен във вазата.
Имаше нещо в нея, което ме изпълваше с ужас, ужас, който веднага разбрах, че има ирационален произход, но срещу който бях безсилен.
— Значи все пак има някакво увреждане на невроните — чух се да казвам аз. — Все още владееш езика, но нещо не е наред някъде в периферната или някоя друга част на мозъка ти, отговаряща за страховете.
Причината беше нишата.
Нещо се криеше в нея, нещо ужасно. Сепнах се, щом осъзнах това. Сърцето ми запрепуска. Трябваше да изляза от тази стая, да се отдалеча от това нещо, което, както знаех, нямаше никакъв смисъл, но въпреки това вледеняваше кръвта във вените ми. В единия край на помещението имаше отворена врата, водеща “навън”, каквото и да означаваше това.
Тръгнах, препъвайки се натам.
Краката ми усещаха трева, стоях на влажна равномерно окосена поляна, обградена от двете страни от храсти и камънаци. Хижата, в която се бях събудил, бе останала зад мен, сгушена в гънките на полегато възвишение, заплашена да бъде погълната от буйната растителност. Но склонът ставаше все по-стръмен и най-накрая — почти отвесен, за да се огъне внезапно към другата страна, наподобявайки главозамайващо стръмна раззеленена арка. Разстоянието можеше да се определи трудно, но таванът на света трябва да се намираше на не повече от километър над главата ми. На четвъртата страна наклонът ставаше по-полегат, преди да тръгне отново нагоре, към излязла като че ли от филм долина.
Заобиколен от скали и буйна растителност, можех да зърна само по-отдалечените части на местността, размазани и придобили синкав оттенък от намиращия се помежду ни въздух. На пръв поглед изглеждаше, че се намирам в много издължен, наподобяващ цилиндър участък, но всъщност не беше така; при по-внимателно вглеждане ставаше ясно, че формата на всичко това беше вретеновидна — два конуса, обърнати с най-широките си части един към друг някъде близо до моята хижа.
Преравях паметта си, опитвайки се да открия някаква известна информация за местността, но единственото, до което достигах, бе натрапчивото чувство, че в това място има нещо необичайно.
По цялата му дължина преминаваше нажежена до синьо-бяло нишка, нещо като плазмена тръбичка, която вероятно можеше да става по-ярка и по-затъмнена, за да симулира залез и тъмнина. Зеленината се оживяваше допълнително от контрапункта на малките водопади и стръмните каменисти скали, изкусно аранжирани като детайли от японски акварел. Видях терасовидни, орнаментални градини, юрган, съшит от различни парчета като матрица от пиксели. Тук-там, нахвърляни като бели камъчета, се издигаха и други хижи и понякога — цяла махала. Каменни пътища се виеха по контурите на долината, свързвайки хижи и общини. Тези от тях, които се намираха по-близо до края на конусите, бяха по-близо и до оста на въртене на местността, и там илюзията за гравитация сигурно беше по-слаба. Чудех се дали определяща за формата на мястото не беше именно тази необходимост.
Точно когато започнах да се питам сериозно къде се намирам, нещо изпълзя изпод земята и се запъти към поляната с помощта на сложен комплекс от многоставни метални крака. Дланта ми се сви около несъществуващ пистолет, сякаш на някакво мускулно ниво очакваше наистина да намери такова нещо.
Машината спря. Паякообразните крака поддържаха зелено яйцевидно тяло, чиято единствена отличителна черта беше самотният светещ, наподобяващ снежинка мотив.
Отстъпих назад.
— Танър Мирабел?
Гласът идваше от машината, но нещо в него ми подсказа, че не принадлежи на робота. Приличаше на женски глас, при това не особено сигурен в себе си.
— Не знам.
— О, Боже! Кастеланският ми не е на нужното ниво… — Беше изрекла последното на нортски, но сега премина на езика, на който отговорих, звучейки дори още по-колебливо, отколкото преди малко. — Надявам се, че можеш да ме разбереш. Нямам особена практика в кастеланския. Аз, ъъъ… надявам се, че си позна името, Танър. Танър Мирабел би трябвало да кажа. Ъъъ, т.е. мистър Мирабел. Разбира ли се?