— Разрязахме я — продължих аз. — Измъкнахме Танър от гърлото й. Той не дишаше. Но сърцето му все още биеше.
— Можеше да сложиш край на това веднага — намеси се Рейвич. — Един нож в сърцето и щеше да се свърши. Но ти трябваше да вземеш още едно нещо от него, нали така?
— Имах нужда от неговата самоличност. В частност — от спомените му. Затова накарах да поддържат живота му със специалната апаратура, докато бъде приготвено съоръжението за изтегляне на спомени.
— Защо? — попита Рейвич.
— За да тръгна след теб. Вече знаех, че си напуснал планетата, че скоро ще се качиш на някой лайтхъгър за Йелоустоун. Бях наказал Танър. Сега трябваше да направя същото и с теб, заради Гита. Но за тази цел трябваше да стана Танър.
— Можеше да станеш който и да е от планетата.
— Неговите умения ми вършеха работа. Освен това ми беше под ръка. — Направих пауза. — Не трябваше да бъде за постоянно. Потиснах собствената си идентичност достатъчно дълго, за да се кача на кораба. Спомените на Танър трябваше да избледнеят постепенно. Щяха да останат, но така, както са сега — отделени от моите.
— Ами другите ти тайни?
— Очите ми ли? Това наистина трябваше да го скрия. И се получи. Но сега те възвърнаха промененото си състояние. Може би точно така съм искал да стане.
— Ти все още не си спомняш всичко — усмихна се страховито Рейвич. — Очите ти съвсем не са всичко.
— Ти пък откъде знаеш?
Той повдигна ръка и почука със странен многозначителен жест по това, което бе останало от зъбите му.
— Забравяш, че вече бях убедил ултрите да те предадат. Съвсем просто беше да узная останалото, което са направили за теб. — Усмихна се отново. — Трябваше да знам с кого си имам работа, нали разбираш. На какво си способен.
— И сега знаеш ли?
— Мисля, че си от хората, способни да изненадат дори самите себе си, Кауела. Само дето твърдиш, че не си него, разбира се.
— Мразя го толкова, колкото го мразиш и ти — отвърнах аз. — Видях нещата от перспективата на Танър. Знам какво е направил с него. Той не съм аз.
— Значи симпатизираш на Танър?
Поклатих глава.
— Танър, когото познавах, умря в една яма. Няма значение, че нещо е оцеляло. Това не е той. Това е чудовище, създадено от Кауела.
Танър се усмихна подигравателно.
— Мислиш, че можеш да ме убиеш?
— Нямаше да дойда тук, ако не мислех.
Танър се запъти бързо към стола. Смяташе да убие Рейвич, бях сигурен. Но Рейвич го изпревари, извади пистолета си, преди Танър да успее да направи и две крачки.
— Хайде де — рече той. — Какъв смисъл има да си уреждате сметките, ако не го направите пред публика?
Сетих се за Амилия, скрита някъде в мрака. Какво ли си мислеше?
Танър отстъпи крачка и вдигна празните си ръце, скрити в ръкавици.
— Вероятно се питаш как останах жив — обърна се той към мен.
— Подобен въпрос ми е минавал през ума.
— Не трябваше да ме оставяш жив, макар да живеех само благодарение на медицинската апаратура. — Поклати жално глава. — Не можеше да го направиш, не и след като змията не оправда очакванията ти. Затова каза на един от хората си да го направи вместо теб, а ти си плю на петите и офейка от Къщата на влечугите.
Това бе вярно, но едва след като го чух от неговата уста, спомените ми изкристализираха окончателно.
— Тръгнах на юг — додадох аз. — Към един лагер на отстъпници от Северната коалиция. Те имаха хирурзи. Знаех, че ще бъдат в състояние да потиснат работата на ултрите, да създадат камуфлаж на гените ми и да направят външността ми подобна на Танъровата. Винаги съм възнамерявал да се върна в Къщата на влечугите, преди да напусна планетата.
— Но така и не ти се удаде — поде по-нататък разказа Рейвич. — Хора от Северната коалиция нахлуха в Къщата на влечугите, докато вас с Дитерлинг ви нямаше. Убиха всичките ти хора с изключение на Танър, към когото изпитваха уважение, макар и неохотно. Върнаха го в съзнание.
— Голяма грешка — намеси се Танър. — Макар и без едно стъпало, взех оръжието им и ги избих до един.
Не си спомнях нищо такова… дори смътно. Разбира се, че нямаше да си го спомням — беше се случило с Мирабел след като му откраднах спомените.
— Какво стана после? — попитах аз.
— Разполагах с месец, за да се добера до борда на лайтхъгъра, преди да бе напуснал орбита. — Танър се наведе и се почеса по глезена под палтото. — Не бях закъснял много. Оправих си крака и тръгнах веднага след теб. Аз убих Дитерлинг, как иначе според теб успях да се приближа толкова до него? Влязох в колата и го застрелях.