Направи жест, сякаш възпроизвеждаше убийството.
Това бе класически случай на заблуда.
Танър се изправи с пъргаво, гъвкаво движение. В ръката му проблесна нож и полетя по отмерена с компютърна точност траектория из стаята. Прицелването му беше безупречно; бе взел дори пренебрежимо малкото отклонение, причинявано от бавното въртене на Подслона.
Ножът се заби в тила на Рейвич.
От модула излетя дигитален стон; изкуствено стабилизираният звук продължи, дори когато главата на Рейвич увисна безжизнено напред върху гърдите. Пистолетът се изплъзна от ръката му и издрънча на пода. Посегнах към него, знаех, че това е вероятно единственият ми шанс поне да се изравня с Танър.
Но той бе по-бърз. Блъсна ме, аз полетях, гръбнакът ми изпука, когато се стоварих върху пода, и всичкият въздух излезе със свистене от белите ми дробове. Кракът на Танър ритна оръжието небрежно, то изхвърча от осветеното петно и мракът го обгърна.
Танър измъкна ножа от черепа на Рейвич; мономолекулярното острие проблясваше с правилните си фигурки, като нефтено петно във вода.
“Няма да рискува да хвърли ножа — помислих си аз. — Ако не улучи, ще изгуби единственото си оръжие…”
— С теб е свършено, Кауела. Краят ти настъпи.
Държеше ножа в едната си ръка. С другата издърпа оптичното захранване от празните очни кухини на Рейвич и от тях потекоха тънки струйки полусъсирена кръв.
— За теб свърши още преди много време — казах аз и пристъпих по-близо към него.
Той размаха ножа, острието му очерта сребърни дъги и разцепи въздуха с такава точност, че не се чу абсолютно никакъв звук.
— Какво те прави тогава това?
Мирабел блъсна тялото на Рейвич от стола; слабата, покрита с одеяло фигура се свлече на пода като торба сухи съчки.
— Не знам — отговорих аз. — Но определено не нещо подобно на теб.
Стараех се да определя точния момент на размахването на ножа, да се концентрирам върху онези спомени на Танър, които биха ми послужили сега, като например всичко за ръкопашния бой.
Беше невъзможно. Нямаше начин да се справя с него, освен това той имаше предимството, че не трябва да полага специални усилия, за да извади на бял свят спомените си. Те идваха сами, дълбоко залегнали в съзнанието му, подобни на рефлекси.
Хвърлих се към него с надеждата да извия свободната му ръка, да го накарам да загуби равновесие, преди да ме е улучил с острието.
Не избрах добре момента.
Не усетих самото срязване, само студа, който се промъкна след него. Не смеех да погледна надолу, но с периферното си зрение виждах разреза в гърдите си, право през дрехите. Не беше достатъчно дълбок, за да ме убие, не стигаше по-долу от ребрата, но се дължеше единствено на късмет. Следващия път обаче, вече нямаше да му се изплъзна. Сигурен бях.
— Танър!
Не бе моят глас. Амилия викаше някъде от мрака. Зърнах я, полуизгубена в сянката, устремена към мен.
Разбира се. За нея все още бях Танър. Тя нямаше друго име за мен.
Държеше пистолета на Рейвич.
— Хвърли ми го! — извиках аз.
Тя го хвърли. Пистолетът падна на пода, после се хлъзна няколко метра по-нататък, от скъпоценната му украса полетяха парченца.
Обърнах гръб на Танър и хукнах към него.
Паднах на колене и се плъзнах, докато стигнах до оръжието. Стиснах го.
Ножът на Танър полетя във въздуха и се заби в ръката ми. Изтървах пистолета, извиках от болка; острието на ножа стърчеше от дланта ми като платно на яхта.
Танър затича към мен в полумрака. С премрежени от сълзи очи вдигнах оръжието със здравата си ръка и опитах да се прицеля в него.
Стрелях и усетих деликатния откат на пистолета. Облакът от куршуми прелетя покрай него; не го улучих за някакви си сантиметри. Прицелих се и стрелях пак.
Нищо.
Танър се стовари с всички сили отгоре ми и за по-сигурно изрита по-надалеч безполезното оръжие. Принуди ме да се отпусна на пода, коленичи върху ми като победител и продължи да се бори с мен, докато аз се опитвах да го наръгам с парчето от ножа, което стърчеше от дланта ми.
Той хвана китката ми над прободената ръка и се усмихна за миг. Беше победил. Знаеше го. Трябваше само да измъкне ножа от дланта ми и да го обърне срещу мен.
С ъгълчето на окото си видях трупа на Рейвич; устата му бе зейнала и малкото му зъби блестяха на златистата светлина в помещението.
Спомних си как се бе потупал по зъбите.
И най-сетне си спомних другото нещо, което Кауела бе купил от ултрите; трансформацията, която стигаше по-дълбоко от зрението, помощника на ловеца, за който не бе споменавал никога пред Танър Мирабел.