Бях целият натъртен и всяко вдишване ми причиняваше болка. Чувствах устата си странно, сякаш вече не ми принадлежеше.
— Танър?
Беше гласът на Амилия. Фокусирах образа й край кушетката ми; лицето й беше ангелско, също като в деня на пробуждането ми в приюта на Ледените Просяци.
— Това не е името ми — отвърнах аз и сам се изненадах, тъй като гласът ми прозвуча абсолютно нормално, като се изключи лекото прегракване от умората.
Нямах усещането, че устата ми е способна на нещо толкова деликатно като речта.
— Подразбрах това — рече Амилия. — Но това е единственото име, под което те познавам, така че засега ще свърши работа.
Бях прекалено уморен, за да споря, на всичкото отгоре не бях сигурен, че имам подобно желание.
— Ти ме спаси — промълвих аз. — Безкрайно съм ти задължен.
— На мен ми се стори, че ти сам се спаси. — Намирахме се в много по-малка стая от тази, в която бе умрял Рейвич, но и тя бе осветена в същия нюанс есенно-златисто, а по стените бяха изобразени същите сложни математически символи, които бях видял навсякъде в Подслона. Светлината играеше със снежинката, висяща на врата на Амилия. — Какво се е случило с теб, Танър? Какво е станало, за да те накара да убиеш този човек по такъв начин?
Въпросът й звучеше обвинително, но не и тонът, с който бе произнесен. Осъзнах, че не ме винеше. Явно осъзнаваше, че не съм по-отговорен за ужасите от собственото си минало, отколкото събуждащият се — за извършените от него жестокости по време на сън.
— Човекът, който съм бил, е бил ловец.
— Човекът, за когото говорихте ли? Кауела?
Кимнах.
— В очите му бяха вкарани змийски гени, без да говорим за другите трикове. Искаше да бъде в състояние да ловува и в тъмното със същата ефективност. Мислех, че това е всичко. Очевидно съм се лъгал.
— Значи не знаеше?
— Не и преди да настъпи моментът за това. Рейвич обаче, знаеше. Знаеше, че Кауела има отровни жлези и начин да излива отровата в приемник. Ултрите трябва да са му го казали.
— И той се опита да ти каже?
Преместих глава върху възглавницата.
— Може би е искал единият от нас да остане жив повече, отколкото другия. Надявам се само, че е направил правилния избор.
— Разбира се, че го е направил — обади се Зебра.
Обърнах се, пронизан незабавно от болка; тя стоеше от другата страна на кушетката.
— Значи Рейвич е казал истината — промълвих аз. — За пистолета. Само ви е приспал.
— Той не беше лош човек — каза Зебра. — Не би причинил зло на никого, освен на онзи, който бе погубил семейството му.
— Но аз все още съм жив. Това означава ли, че той се е провалил?
Тя поклати бавно глава. Изглеждаше сияеща на златистата светлина и в този момент осъзнах колко силно я желая, независимо от това, че се бяхме предали един друг или какво ни очакваше в бъдеще; независимо, че дори не можех да й предложа име, с което да ме нарича.
— Мисля, че в крайна сметка той получи каквото искаше. Всъщност, повече от това.
Нещо в тона й ми подсказа, че не казва всичко, което знае.
— Какво имаш предвид?
— Предполагам никой не ти е казал, но Рейвич ни излъга всички.
— За какво?
— За сканирането си. — Зебра погледна към тавана; линиите по лицето й, които се виждаха все по-слабо, изпъкнаха на фона на златистата светлина. — Провалило се е. Направили са го прекалено прибързано. Същината му не е запазена.
Усетих как на лицето ми се появи израз на недоверие, макар да знаех, че тя казва истината.
— Не може да се е провалило. Аз разговарях с копието, направено в резултат на сканирането.
— Само така си помислил. Очевидно това е била симулация само на бета-ниво, модел на Рейвич, програмиран да имитира неговите реакции и да те накара да помислиш, че сканирането е било успешно.
— Но защо? Защо е трябвало да се преструва, че всичко е минало успешно?
— Предполагам, че заради Танър. Рейвич искаше Танър да мисли, че всичко е било напразно, че дори убиването на физическото му тяло е безсмислен акт.
— Само дето не е било — промълвих аз.
— Да. Рейвич щеше да умре така или иначе, но все пак го направи Танър.
— И той е знаел, нали? През цялото време, докато бяхме заедно, Рейвич е знаел, че ще умре и че от сканирането не е излязло нищо.
— Това означава ли, че е спечелил? — попита Зебра. — Или че е изгубил всичко?