Ръкувахме се отново и тя тръгна към вратата. Погледнах през прозореца; спускаше се мрак, в Канъпи вече бяха запалили светлините, а подобните на миниатюрни нощни пеперуди кабелни автомобили пъплеха из вечния кафеникав здрач. Далече долу, разпръснати като лагерни огньове сред обширна равнина, лампите и нощните пазари на Мълч отразяваха слабото червено сияние нагоре, към Мрежата за комари. Мислех за милионите хора, успели да открият в този град свой дом, дори след промените, които бе претърпял в резултат на Смесената чума. Все пак оттогава бяха изминали тринайсет години. Някои от хората не си спомняха как е изглеждал преди.
— Мистър Мирабел? — Жената спря неуверено край вратата. — Още един въпрос?
Обърнах се и се усмихнах учтиво.
— Да?
— Вие сте живели тук по-дълго от мен. Настъпи ли момент, когато това място започна да ви харесва?
— Не знам — свих рамене аз. — Знам само едно.
— И то е?
— Животът е такъв, какъвто си го направиш сам.