Нещо в това място не ми харесваше. Не само заради изобразената история на Скай Осман, макар приносът й да беше значим.
— Какво ще кажеш да се махаме оттук, Васкес?
— И да изтървем пиячката?
Преди да успея да реша какво да отговоря, се появи главният готвач, дишайки все така шумно през пластмасовата си маска. Буташе масичка на колелца, натоварена с напитки. Свих рамене, налях си и кимнах към картините.
— Скай Осман е на голяма почит тук, нали?
— Повече, отколкото предполагаш.
Васкес направи нещо и полусферата се съживи; внезапно не беше вече напълно тъмна, а представляваше безкрайно подробна гледка на едната половина на Края на небето, а единият черен край се издигаше от пода като мембрана върху окото на гущер. Нуева Валпарайсо представляваше светеща точица на западното крайбрежие на полуострова, видима през една цепнатина между облаците.
— Ами?
— Хората насам са доста религиозни. Лесно можеш да ги предизвикаш на тема вяра, ако не внимаваш. Трябва да проявяваш повече уважение.
— Чух, че са създали религия около историята на Осман. Но знанията ми по въпроса стигат дотук. — Отново кимнах към декора, тъй като едва сега забелязах нещо, което напомняше череп на делфин, странно назъбено и очукано, закрепено на стената. — Какво се е случило? Да не си купил това заведение от някой от побърканите по Осман?
— Не съвсем. Не.
Дитерлинг се изкашля. Не му обърнах внимание.
— Какво, тогава? Да не би и ти да си се хванал на тази кука?
Васкес изгаси цигарата си и стисна с пръсти върха на носа си, като набърчи тънката ивица, която трябваше да минава за чело.
— Какво става тук, Мирабел? Да ме предизвикаш ли се опитваш или си просто невеж скапаняк?
— Не знам. Мислех че просто водя любезен разговор.
— Да, да, точно така. И малко преди това по една случайност ме нарече Червен, просто така ти се изплъзна от само себе си.
— Мислех че вече приключихме с това. — Отпих от чашата си. — Не съм опитвал да те предизвиквам, Васкес. Но ми се струва, че си невероятно обидчив човек.
Той направи нещо. Беше съвсем дребен жест с едната ръка, като щракване с пръсти.
Това, което се случи после, стана прекалено бързо, за да бъде доловено от окото; просто усетена от подсъзнанието мъгла от метал и подобната на бриз ласка на въздушното течение. След като по-късно върнах случилото се в съзнанието си, стигнах до извода, че в помещението — най-вероятно по стените, пода и тавана — трябва да се бяха отворили десетина пролуки, от които бяха излезли машини.
Това бяха автоматични часови във вид на надвиснали черни кълба, които се отвориха, за да разкрият по три-четири дула; всички те бяха насочени към нас с Дитерлинг. Сферите ни обикаляха бавно, жужейки враждебно като настръхнали оси.
И двамата не се осмелихме да си поемем дъх доста дълго време, но в крайна сметка проговори Мигел.
— Предполагам вече щяхме да бъдем мъртви, ако ни беше наистина ядосан, Васкес.
— Имаш право, но не ми остава много, за да се вбеся, Змия. — Повиши глас: — Режим “безопасност” — и повтори щракането с пръсти от преди малко. — Виждаш ли това, човече? Стори ти се еднакво, нали? Но не и на стаята. Ако не бях изключил системата, тя щеше да интерпретира това като нареждане да екзекутира всички тук освен мен и тлъстите отрепки в столовете край масата за залагания.
— Радвам се, че си практикувал достатъчно — обадих се аз.
— Да, посмей се по този повод, Мирабел. — Отново познатия жест. — И това ви се стори същото, а? Но и тази команда беше различна. Тя щеше да каже на часовите да ви отсекат с масирани изстрели ръцете, една по една. Помещението е програмирано да разпознава поне още дванайсет жеста… И повярвай ми, след някои от тях трябваше да плащам доста големи сметки за почистването. — Сви рамене. — Вече мога ли да смятам, че съм разбран?
— Мисля, че разбрахме посланието.
— Добре. Изключваме режим “безопасност”. Часовите да се прибират по местата си.
Същата мъгла, предизвикана от светкавичното движение, същият бриз. Машините все едно бяха изчезнали.
— Впечатлен ли си? — обърна се към мен Васкес.
— Не съвсем — отвърнах аз, усещайки избиващата по челото ми пот. — Но предполагам, че разчупва леда при едно парти.
— Определено.
Васкес ме изгледа развеселено, очевидно доволен, че бе постигнал желания ефект.
— Но всичко това ме кара да се чудя все повече защо си толкова обидчив.
— Ако беше на мое място, щеше да бъдеш много повече от просто обидчив. — И тогава направи нещо, което ме изненада; измъкна ръка от джоба, достатъчно бавно, за да имам време да видя, че не държи оръжие. — Виждаш ли това, Мирабел?