— Тоест нито едно устройство няма да бъде засегнато от вируса, така ли?
— Точно така, сър.
И за всеки случай, за да изключим възможността вирусът „Сулиман“ да се съживи, от Департамента за вътрешна сигурност разпространяваха паролата „Сухуми“ чрез системата за бърза реакция, създадена с различни укази, подписани от мен или от моя предшественик като част от засилените мерки за противодействие на промишления кибертероризъм. Идеята в общи линии беше, че във всеки един час от деня или нощта можехме да изпратим светкавично информация до даден получател, определен човек във всяка компания. Всеки доставчик на интернет, всеки щат и местна управа, всеки член на промишлените сектори — банки, болници, застрахователни компании, производствени предприятия, всички малки фирми, които бяхме убедили да се включат: в следващите няколко минути те щяха да получат паролата.
Паролата щеше да бъде разпространена и от системата за спешни случаи, щеше да стигне до всяка телевизия, до всеки компютър и смартфон.
Кимнах, изправих се, усетих как у мен се надига неочаквано вълнение. Погледнах през прозореца на хеликоптера към небето, покрито с прасковенорозови оттенъци, докато слънцето залязваше в събота.
Запазихме страната си.
Финансовите пазари, спестяванията на хората и пенсиите, застрахователната документация, тази на болниците, на обществените институции — всичко това беше спасено. Лампите щяха да продължат да светят. Частните пенсионни фондове и спестовните сметки щяха да отразяват спестяванията на хората. Социалните и пенсионните плащания нямаше да бъдат преустановени. Асансьорите и ескалаторите щяха да работят. Самолетите щяха да излитат. Храната нямаше да се развали. Водата можеше да се пречиства, за да е годна за пиене. Нямаше да има голяма икономическа депресия. Нито хаос. Нито безредици и бунтове.
Бяхме избегнали Тъмните векове.
Влязох в централната кабина, където заварих Алекс.
— Господин президент — каза той, — наближаваме Белия дом.
Телефонът ми иззвъня. Лиз.
— Господин президент, открили са го в кабинета на вицепрезидента.
— Телефона.
— Да, сър, телефонът, с който Нина е била във връзка.
— Благодаря, Лиз. Очаквам те в Белия дом. И Лиз?
— Да, сър.
— Вземи белезници — казах.
ГЛАВА 113
Сулиман Синдурук седеше в малкото кафене, в което го доведоха, в подножието на планината Медведница, взираше се в телефона, сякаш това можеше да промени нещо.
Вирусът е дезактивиран.
Първото съобщение „вирусът е спрян“ дойде минути след като възтържествува, че е съсипал Съединените щати, докато пътуваше с джипа. А половин час по-късно се получи това. Не откъсваше поглед от думите, все едно от взирането щяха да се променят отново.
Как? Вирусът беше непробиваем. Сигурни бяха в него. Оги… Оги в крайна сметка беше само хакер. Не можеше да дезактивира вируса. Нина, реши той. Нина беше направила нещо, за да го саботира…
Чу се отривисто почукване по вратата, след което се отвори. Един от войниците влезе, носеше кошница с храна — франзела, сирене, голяма бутилка вино.
— Колко време ще съм тук? — попита Сули.
Мъжът го погледна.
— Казаха ми: още четири часа.
Още четири часа. Това означаваше горе-долу до полунощ по източното стандартно време — момента, в който вирусът трябваше да се задейства, ако американците не бяха предизвикали активирането.
Чакаха вируса да свърши работата си, преди да го откарат до неговата крайна цел. Отново погледна телефона си.
Вирусът е дезактивиран.
— Има ли… проблем? — попита войникът.
— Не, не — отвърна той. — Няма никакъв проблем.
ГЛАВА 114
Слязох по стъпалата от президентския хеликоптер, поздравих пехотинците. Поздравът ми продължи по-дълго от обикновено. Бог да благослови морските пехотинци.
Каролин стоеше там, очакваше ме.
— Поздравления, господин президент.
— Поздравление и за теб, Кари. Имаме много да обсъждаме, но ми трябва минута.
— Разбира се, сър.
Затичах се, почти спринтирах, докато стигна до мястото.
— Татко, божичко…
В стаята си Лили скочи от леглото, книгата в скута й падна на пода. Прегърнах я още преди да успее да завърши изречението си.
— Добре си — прошепна тя на рамото ми, докато я галех по косата. — Така се тревожех, татко. Сигурна бях, че ще се случи нещо лошо. Мислех, че ще изгубя и теб…
Тялото й трепереше, докато я прегръщах.
— Тук съм, добре съм — повтарях, вдъхвах неповторимото й ухание, попивах топлината й. Тук бях и отдавна не бях се чувствал толкова добре. Така изпълнен с благодарност, с любов.