Нина (8:17): Ако е истина, тогава защо ти е да знаеш? Щом никога няма да го използваш?
НН (8:22): Защото ако нещо ти се случи и няма как вирусът да бъде спрян, ще го направя. За да спася страната ни. Иначе няма да си го простя. Но това е сценарий за най-краен случай. Предпочитам да дойдеш, да се срещнеш с президента и сама да му го кажеш и да ме оставиш на мира.
Нина (8:25): Няма начин да го направя.
НН (8:28): Значи сбогом и късмет. Или ми се доверяваш, или забравяш за мен.
Следва дълга пауза, цели три часа. После:
Нина (11:43): В Сорбоната съм. Виждам дъщерята на президента. Кажи ми кодовата дума или ще изчезна завинаги.
НН (11:49): Кажи ми как да спра вируса и ще ти дам кодовата дума. Иначе не се свързвай повече с мен.
Нина (12:09) Преди задействането ще има възможност да се въведе парола. Прозорец от 30 минути. Въвеждаш паролата и вирусът изчезва. Ако ме изпържиш, госпожо, ще разкрия на всички коя си, кълна се в Бога!
НН (12:13): Няма да те изпържа. Искам да успееш! Искаме едно и също.
НН (12:16): Виж, знам, че поемаш огромен риск. Аз също. Знам колко те е страх. Аз изпитвам ужас! Заедно сме в тая работа, хлапе.
Поощрения и заплахи. Манипулираше Нина. Осъзнаваше, че тя е притисната и се нуждае от нея повече, отколкото тя от Нина. Нина беше изключително добър кибертерорист, блестящ автор на кодове, но не можеше да се мери с човек, свикнал да води преговори на високо ниво. Отговорът беше дошъл десет минути по-късно:
Нина (12:25): Паролата е Сухуми.
НН (12:26): Кодовите думи са „Тъмни векове".
Каролин вдигна поглед от страницата.
— Знаела е — каза тя. — Знаела е паролата от понеделник.
Мълчах. Искаше ми се да пийна още малко бърбън, но доктор Лейн вероятно щеше да ме нахока и за една чаша.
— Но… почакайте. Кога прочетохте това, господин президент?
— Тази страница ли, от понеделник? Прочетох я чак в президентския хеликоптер, след като пехотинците ми върнаха телефона.
Тя отклони поглед, съобрази.
— Тогава… последният конферентен разговор, който проведохме, когато бяхте на хеликоптера и ни събрахте всички, за да помогнем с откриването на паролата, докато таймерът отброяваше минутите…
— О, да — казах. — Вече знаех паролата. Девин вече я беше вписал. Опасността беше отминала. Девин и Кейси бяха полуживи от изтощение и облекчение, докато аз бях в задната кабина с Оги и говорех с вас.
Каролин впи поглед в мен.
— Вирусът вече е бил обезвреден, така ли?
— Да, Кари.
— Ще рече, че цялата тази работа с таймера, който отброява времето до задействането, и предположенията за паролата, които всички давахме… това е било измама?
— Нещо такова.
Станах от дивана, краката ми не ме държаха, горещина обля лицето ми. През последните няколко часа се редуваха на вълни притеснение, облекчение и благодарност.
Но точно в този момент бях бесен.
Отидох до бюрото, погледнах снимките на Рейчъл, Лили и родителите ми, на семейство Дънкан и семейство Брок в Кемп Дейвид — децата на Каролин носеха смешни моряшки шапки.
Налях си още два пръста бърбън и ги изпих наведнъж.
— Добре ли сте, сър?
Оставих чашата по-рязко, отколкото бях възнамерявал.
— Съвсем не съм добре, Кари. На светлинни години съм от „добре“.
Стиснах зъби, заобиколих бюрото и се облегнах на него.
— Права си, че умните хора правят глупости. Но Кати трябва да е „луда“, за да издаде „Тъмните векове“ на Нина и да насочи подозренията към себе си. Вероятността да я хванат е била твърде голяма. Можела е да измисли друг начин, по който Нина да се свърже с мен. Друг подход, по-добър от този.
Каролин вдигна вежди. Мислеше, но не можеше да стигне до никакъв извод.
— Тогава… какво имате предвид, сър?
— Имам предвид, че който е издал „Тъмните векове“ на Нина, е искал подозренията да паднат върху вътрешния ми кръг.
Лицето на Каролин се промени от объркването.
— Но кой… би искал да хвърли подозренията върху тях? — попита. — И защо?
ГЛАВА 117
— Не е толкова трудно да разбереш причината, нали? Или пък е. — Махнах с ръка, крачейки из Овалния кабинет. — На мен със сигурност ми убягна. Кой знае? Може би съм най-големият глупак, работил в този кабинет. Или имам в излишък нещо, което според мен изобщо не достига в нашата столица — доверие. То може да заслепява. И именно това се случи с мен.