Тя се размърда на леглото от твърда стомана.
— Опитали сте се да убиете президент — каза той.
Присви очи.
— Ако исках да убия президента, той щеше да е мъртъв — заяви тя.
Ранди държеше повечето карти и това му харесваше. Закима, почти развеселен.
— Властите на много други страни биха искали да си поговорят с вас — рече той. — Някои от тях нямат толкова напредничави възгледи за човешките права като нас. Може би ще ви предадем на някоя от тях. Те могат да ви върнат по-късно — ако е останало нещо за връщане. Как ви се струва идеята, Бах? Искате ли да рискувате с угандците? Или с никарагуанците? Йорданците горят от нетърпение да си побъбрите. Май са убедени, че миналата година сте простреляли между очите началника на сигурността им.
Изчака го да приключи. После продължи да чака.
— Ще ви кажа каквото искате. Имам само една молба.
— Мислите ли, че сте в състояние да молите за каквото и да било?
— Както и да ви е името…
— Ранди…
— … трябва да ме попитате какво искам.
Той отново седна на стола си.
— Добре, Катарина. Какво искате?
— Наясно съм, че ще остана в затвора до края на живота си. Не храня никакви… илюзии в това отношение.
— Добро начало.
— Искам бебето ми да се роди здраво. Искам тя да се роди в Америка и да бъде осиновена от моя брат.
— Вашия брат — каза Ранди.
Показа се иззад съседната къща, докато тя стоеше до руините на дома им и галеше пребитата си, насечена, мъртва майка, която бяха вързали за дървото.
— Истина ли е? — попита той, щом се приближи. Лицето му беше мокро от сълзи, тялото му трепереше. Погледна я, погледна към пушката, която тя държеше, към пистолета, втъкнат в панталоните й. — Истина е, нали? Ти си ги убила. Ти си убила онези войници!
— Убих войниците, които убиха татко.
— А те убиха мама! — изкрещя той. — Как можа?
— Не… съжалявам… аз… — Тръгна към него, към своя батко, но той се отдръпна, все едно го отблъскваше.
— Не — каза. — Не се приближавай. Никога. Никога!
Обърна се и побягна. Беше по-бърз. Тича след него, умолява го да се върне, вика го по име, но той изчезна.
Повече не го видя.
Дълго време си мислеше, че не е оцелял. След това научи, че сиропиталището е успяло да го изведе от Сараево. За момчетата беше по-лесно, отколкото за момичетата.
Много пъти й се искаше да отиде да го види. Да говори с него. Да го прегърне. Примири се с това да слуша за него.
— Вилхелм Фридеман Херцог — рече Ранди. — Цигулар, който живее във Виена. Приел е името на австрийското семейство, което го е осиновило, но е запазил първото и второто си име. Кръстен е на първия син на Йохан Себастиан. Виждам модела.
Тя беше впила поглед в него, не бързаше да отговаря.
— Добре, искате вашият брат Вилхелм да осинови детето.
— И искам да прехвърлите всичките ми средства на негово име. Искам и адвокат, който да изготви и одобри всички необходими документи.
— Аха. Мислите ли, че вашият брат ще приеме детето ви?
Усети как очите й се навлажниха от въпроса, който и сама си беше задавала много пъти. Това щеше да е удар за Вил, нямаше съмнение. Но той беше добър човек. Нейното дете щеше да носи неговата кръв и Вил нямаше да обвинява малката си племенница за греховете на майка й. А петнайсетте милиона долара щяха да осигурят на Делила и новото й семейство финансово обезпечение.
Най-важното беше, че Делила никога нямаше да бъде сама.
Ранди поклати глава.
— Виждате ли, проблемът е, че ми говорите, сякаш имате коз…
— Мога да ви дам информация за десетки международни инциденти през последното десетилетие. Убийства на много обществени фигури. Мога да ви разкажа от кого съм получила поръчката. Ще съдействам при разследването. Ще свидетелствам пред който и да е трибунал. Ще направя всичко това, стига детето ми да се роди в Америка и да бъде осиновено от брат ми. Ще ви разкажа за всяка задача, която съм изпълнявала.
Ранди все още играеше ролята на човека, който командва, но в изражението му личеше промяната.
— Включително за тази задача — изрично уточни тя.
ГЛАВА 123
Излязох през източната врата на Овалния кабинет и отидох в Розовата градина. С мен беше Оги. В този късен час навън беше мъгливо, канеше се да вали.
Двамата с Рейчъл обичахме да се разхождаме из градината всяка вечер след вечеря. По време на една от тези разходки ми призна, че ракът се е върнал.
— Не знам как точно да ти благодаря — казах.