Нино Ричи
Къде отиде тя
На Ерика
Благодарности
За приноса им към тази книга аз съм много благодарен на: Ерика де Васконселос, за прозренията й към книгата, на които аз не се оказах способен; на Дон Мелъди, Мериън Ботсфорд Фрейзър, Лий Робинсън и Джон Монтесанто, заради техните съвети и подкрепа; на Таня Чаршевски, Питър Бък и Рафти, за неговия специален принос; на Джанет Търнбъл Ървинг, Кал Морган и особено на Елън Селигман.
При друга, може би не толкова отчайваща, подредба на всичко наоколо тя би могла да ми каже: „Разкажи ми някоя приказка, ама така, както хората я разказват късно вечер край огнището.“ И аз ще й разкажа това:
Преди да си се родила, преди всичко това да е започнало, живели една майка и сина й, само те двамата, в едно селце от каменни къщи, надвесено над една долина. А на самия край на селото се издигал стар кестен, отдавна оставен да расте на самотек, за който местните хора разказвали, че на него някога се обесил един отчаян несретник, може би издирван от всички престъпник или пък влюбен, с разбито от мъка сърце. Останалите селяни неизменно странели от прокълнатия кестен и въобще не събирали плодовете му, а ги оставяли през есента да изпопадат и да изгният така, както са си покрити с бодли. Обаче майката не била толкова придирчива и все събирала кестените в престилката си, отнасяла ги в къщата, за да ги пече на печката. После, когато всичко се променило и й се родила дъщеря, макар да нямало баща, от когото майката да зачене, когато тази майка умряла, давайки живот на дъщеря си, синът й сънувал кошмарен сън, че от корема му поникнало едно дърво, голямо и пищно разцъфнало, което не му причинявало неудобство, само стомахът му се присвивал като от глад, защото корените на дървото се впивали в него.
„Аз ли бях това дърво?“ — може би щеше да попита тогава тя. Аз ли бях дъщерята? И аз бих й отвърнал: „Няма значение, понеже това е само един сън, само една приказка.“
Или пък бих могъл да й река: „В нашата ферма в Канада наистина растеше един кестен, точно зад хамбара. Всяка година баща ми се заканваше да го отсече, защото през цялото време, откакто държахме фермата, този пусти кестен нито веднъж нито разцъфна, нито плод даде. Но накрая, беше една пролет, вече много след като ти ни напусна, по клоните му се появиха дребни мъхести топчета, които наесен се превърнаха в кестени. Сякаш дървото най-сетне бе проумяло, че е заплашено самото му съществуване и бе напрегнало всичките си сили с напразната надежда да се опази, да не бъде пожертвано.“
А тя тогава би могла да ме запита: „Наистина ли е имало такова дърво? И действително ли това е станало с него?“ А пък аз бих й отговорил: „Това е само един от възможните начини да се случи всичко това.“ И всичките тези „ако да“ и „ако пък не“, както и какво точно се сбъдва в реалния свят, нямат чак толкова голямо значение, защото това е само една приказка, само една шепа надежда.
Първа глава
Видях Рита към средата на септември в Торонто. Есента тъкмо се бе спуснала над града. Мека светлина, каквато ни спохожда само в ранната есен, обагряше всичко с удивително нежни полутонове, типични единствено за септемврийските дни. Дърветата, подредени покрай градските тротоари, вече започваха да ни показват първите златисти и червеникавокафяви петна по листата си. След по-малко от месец есенните багри щяха да отстъпят пред сивеещата монотонност на зимата. Но поне засега целият град, сякаш в пристъп на последна изкупителна въздишка, изглеждаше обзет от усещането, че е пред прага на някакво откровение, преди да бъде връхлетян от зимните студове и снегове.
Рита бе започнала обучението си в университета в центъра на града и живееше в студентското градче, заедно с Елена. Квартирата им беше малко встрани от най-оживената зона на този вдъхващ спокойствие, обгърнат от бръшлян, остров, който иначе бе разположен точно насред центъра на огромния град. Когато за пръв път се запътих към нея, беше ранна вечер. Залезът още мяташе своите отблясъци по прозорците на общежитието. Вътре трябваше да се провирам сред гъста тълпа от съвсем млади момчета в сини джинси и момичета с вълнени жилетки и плисирани поли. Дори въздухът беше наелектризиран и наситен с неясни обещания.