На входа на сградата, в която се помещаваше археологическата експозиция, се четеше: „СЕЛИЩЕ НА ПЪРВИТЕ ЕВРОПЕЙЦИ, ДАТИРАНО СЕДЕМ ХИЛЯДИ ГОДИНИ ПРЕДИ НАШАТА ЕРА“. Не схванах за какво става дума, докато не го видях с очите си: някакви неясни, на мен поне, находки, които свидетелстваха за присъствието на Homo erectus по тези земи и които са били намерени в околностите на града, когато е строена новата линия на експреса за Неапол. На една от фотографиите на първия панел бе показано мястото на откритието — заграден участък, вътре изкопана от булдозери земя, както и някакви неясни метални конструкции. На съседния панел бе нарисувано това, което въображението на художника бе подсказало за облика на мястото преди седем хиляди години: то приличаше на подгизнала ливада, с набучени по нея колове и много върби наоколо. В далечината се забелязваше стадо бизони, които кротко пасяха сред гъстата трева, а на преден план един дребен и прегърбен мъж или по-скоро получовек, подклаждаше огъня пред отметнатото покривало на входа на окаяната си колиба.
Уредникът веднага ни представи съответния коментар:
— Първите хора, които се заселили тук, са се местели между планините и равнините през пролетта и есента и вероятно са следвали пътечките, проправени от дивите зверове. После, след около сто хиляди години, тези пътеки се превърнали в предпочитани от пастирите пътища за стадата им, а дори и до днес някои от тези планински пътища се използват. Можете да се уверите колко е свързано всичко, как този дребен човечец, изобразен на картината, всъщност е вашият далечен прародител.
Джон се доближи до Рита. В зле осветената зала, приличаща повече на праисторическа пещера, ние сякаш също се преобразихме в получовеци, подвластни единствено на животинските закони за заплаха, преследване и спасение чрез бягство. Припомних си какво си мислех за Джон, когато го следях до дома му и колко примитивна беше връзката между нас тогава. Все едно че оттогава непрекъснато го следях. Той бе тук, до мен, на разстояние само от един скок и дори надушвах миризмата му, а мускулите ми се стягаха заради близостта му.
За миг Джон се спря пред един от следващите експонати, рамо до рамо с Рита, за да й покаже някаква подробност. Като ги видях, ме прониза ледена тръпка: за пръв път долових приликата между тях, заради еднаквите извивки на раменете, заради еднаквото очертание на гърба. Внезапно ми просветна каква бе истината.
Почти в същия миг се извърнаха едновременно и се вгледаха в мен.
— Случило ли се е нещо? — попита ме Рита.
— Не, не, нищо не се е случило.
Уредникът се премести към следващия експонат, каза, че е част от пода на някакво помещение в праисторическото селище. Всъщност представляваше неголямо пространство със здраво утъпкана почва, осеяно с разпилени кости, сред които най-ясно личаха бивните на непознати за мен, но вероятно доста едри животни, както и примитивни отломки от дялани камъни, едва различаващи се от парчетата скали наоколо. Уредникът се впусна в пространни обяснения за това колко много можело да се научи от тези находки, какви задълбочени изводи били направени въз основа на наблюденията върху тях, защото тези окаяни парчета от зъби и скални отломки били добре запазени, въпреки изтеклите хилядолетия, и всичко свързано с тях доказвало неоспоримата приемственост между безчет поколения. Аз пък, кой знае защо, се замислих за отчаяните си опити да възстановя истината, но не за праисторическото, а за моето собствено минало. Изненадващо се оказа, че май бе по-лесно да се разгадае какво се е случило с нашите далечни предшественици, от които ни делеше необозримата пропаст на времето, отколкото какво се е случило с моите родители, живели тук само преди няколко десетилетия. Всъщност беше ми трудно да осмисля не само събитията от моето минало, но и тези, които се бяха случили преди броени минути.
— Удивително е да си мислиш, че те са живели тъкмо тук, където сме ние сега — прошепна Рита. — Какво ли са изпитвали, за какво ли са копнеели?