— За същото, за което копнеем и сега — веднага й обясни уредникът. — Да има с какво да се храним. Да има къде да спим. И да имаме огън за през нощта, за да ни пази от студа.
Неусетно стигнахме до края на експозицията. И тъкмо се бяхме отправили към изхода, когато Рита и уредникът се увлякоха в оживен разговор, а аз веднага се възползвах, за да дръпна Джон настрани. Сърцето ми биеше до пръсване.
— Искам да поговоря с теб. Свързано е с Рита.
Той ме изгледа напрегнато, но не ми се стори изненадан, а като че ли по-скоро се постара да прикрие, че е очаквал този ход от мен.
— Да, разбира се.
— Тази вечер. След вечеря. Можем двамата да отидем в кръчмата на селото.
Рита и уредникът продължаваха да разговарят до изхода на залата. Той й посочи някаква дървена конструкция, не знаех каква бе тя, но очевидно бе доста стара, вградена в стената покрай вратата. Представляваше нещо като голямо дървено колело, с корита, закрепени по периферията му, които позволяваха някакви предмети да бъдат прехвърляни през стената.
— Жените през Ранното средновековие използвали тези корита, за да оставят бебетата си в тях — обясни й уредникът на музея. — До това обаче се стигало само когато някоя жена не желаела да задържи бебето си. Защото оттатък тази стена се намирал един средновековен манастир.
— Какво искате да кажете? — попита го Рита.
— Слагаш бебето си тук и бавно завърташ това голямо дървено колело. Отвътре чака една от монахините, за да поеме бебето и да го отнесе вътре в манастира, където да бъде отгледано. Така всичко е ставало много удобно, без да се виждат очи в очи, без да си задават неуместни въпроси.
Рита погали с длан грапавото дърво на едно от коритата. Мястото бе достатъчно голямо, за да побере едно бебе, увито в пелени.
— Не ми се вярва Светата църква да е одобрявала подобни деяния — замислено изрече тя.
— Понякога е по-добре да се действа така, вместо да се оставят нещастните незаконно родени малки създания да загинат, захвърлени по полето — възрази й уредникът, — така че е имало случаи, когато църквата действително е проявявала милосърдие.
След като се разделихме с полумрака на изложбената зала, слънцето навън ни заслепи. От паркинга в далечината се виждаше долината, заедно с надвисналия над нея град. Единият му край опираше до извисяващ се стръмно нагоре хълм, след който имаше впечатляващ с дължината си виадукт, част от новата магистрала, извеждаща автомобилите от тукашния край чак до Неапол. За миг Джон се спря и се загледа натам като капитан на мостика на кораба, който единствен от целия екипаж предугажда надигащата се буря. Смътно ми напомни как изглеждаше преди няколко месеца, когато го видях през прозореца на апартамента му в Торонто — тогава огледа улицата долу със същия зорък поглед. Но после внезапно осъзна, че с Рита го чакаме, обърна се към нас и извинително ни кимна. Ние се качихме в колата и потеглихме обратно към Вале дел Соле.
Двадесет и девета глава
Джон успя да уреди двамата да се измъкнем навън след вечеря, без да предизвика подозренията на Рита. Само й обясни, че ще излезем да изпием по чаша като израз на приятелството помежду ни. Навън още бе светло, небето се озаряваше от златистите лъчи на залязващото слънце, което вече се спускаше зад планините. Едно петнисто селско куче за кратко ни проследи по пътя към селския площад.
— Рита ми спомена, че си я завел в родното си село — заговорих аз.
— Да.
— Замислих се за твоето семейство. Какво се е случило с роднините ти?
— Войната погуби някои от тях — обясни ми той. — Предполагам, че повечето от останалите вече са умрели.
— Не си ли бил близък с тях?
— Германците не са като италианците. — Усмихна се пресилено, опитвайки се да смекчи впечатлението от мрачния си тон. — Ние се придържаме към по-други правила на поведение.
Кръчмата беше празна, с изключение на младия мъж зад тезгяха. За него си спомних, че е внук на стария, вече починал собственик, който държеше кръчмата, когато аз бях дете. Поръчахме си две бири и се настанихме на терасата, гледаща към площада. Дърветата по склона над ресторанта още оставаха озарени от последните слънчеви лъчи и бяха обагрени в оранжево и червено от гаснещата светлина. Сигурно същите тези дървета са се издигали тук и когато съм бил малък. Сигурно и тогава така са се обагряли преди всеки залез, защото не са се променили много или защото… толкова много са се променили.