— Намери ли това, което търсеше тук? — попита ме ненадейно Джон.
В интонацията му се долавяше някаква тъга.
— Какво искаш да кажеш?
— Просто така мисля. Да се завърнеш отново в родния си край. Човек винаги се оглежда за нещо.
— Да. Не… Всъщност не зная.
Донесоха ни бутилките с бира и те останаха да стърчат на масата като опори, по които да се ориентираме и които да ни послужат като повод за срещата ни — сега ние бяхме просто двама мъже, седнали да изпият заедно по една-две бири.
— Рита може би ти е разказвала какво се случи с нашата майка — подметнах аз.
— Не много.
— Има някои неща, които така и не ми се изясниха. Останаха в мен някои въпроси, ненамерили своите отговори.
— Тогава си бил много малък, така че това е естествено. Не си можел всичко да разбираш.
— Да, така е.
— Но сега може би си попаднал на хора, които не ти разказват тъкмо това, което би искал да чуеш. Така ли е?
— Донякъде е така.
Той наля от бирата си в чашата бавно, оставяйки пяната да се надигне над ръба на чашата.
— Свързано е също и с бащата на Рита — добави той. — Мисля, че това би трябвало да е един от въпросите, които те вълнуват.
— Да. Точно така.
Светлината бавно започна да се отдръпва от площада, докато слънцето все по-упорито потъваше на хоризонта зад планините. Откъм далечния край на улицата, вече обгърнат в сянка, един стар земеделец се връщаше от нивата си.
— Мисля, че може да е бил германец — изрекох аз най-сетне. — Искам да кажа: бащата на Рита.
Джон обаче не ме погледна.
— Така ли говорят хората? Че бил германец?
— Не.
— Ама ти така си мислиш.
— Да.
— Защо?
— Не зная. Просто съм запомнил това-онова.
— Разбирам.
Имах чувството, че истината в моите подозрения ще зависи някак си от способността ми да ги защитя пред Джон.
— Германците са били тук през войната — заявих аз. — Двама от тях са пренощували в нашата къща.
— Но това е било много години, преди Рита да се роди.
— Зная. Но може би един от тях се е върнал обратно. Заради майка ми.
— Аха. Защото бил влюбен в нея, така си мислиш, нали?
— Отчасти, да.
— Но са изминали толкова много години.
— Той обаче може да е бил способен да я чака много дълго. Може би е имал семейство в родината си, при което се е прибрал след края на войната, но после отново е напуснал. Дори предполагам, че е бил издирван тук, вероятно от властите. Но е възможно да го е издирвало и семейството му.
Устните му до този момент бяха оставили бирата недокосната и пяната й постепенно спадаше.
— Какво семейство? — попита ме той.
— Това не мога да зная. Вероятно жена. Може би и деца.
Сега вече като че ли бяхме стигнали до болезнено интимен момент.
— И какво се е случило с тях? — отново ме попита той.
— Възможно е да се е стигнало до някакъв трагичен завършек. Нещо, от което той е избягал. Или пък просто ги е зарязал.
— Разбирам.
Сега в тона му се долавяше нотка на примирение. Звучеше сразен от моята логика. И тъкмо заради това се реших да задам въпросите си още по-директно.
— Възможно ли е да е станало точно така? — замислено изрекох аз.
— Да, възможно е.
— Само че не изглеждаш много убеден.
— Не съм аз този, когото трябва да убеждаваш.
— Предполагам, че наистина не трябва.
— Но все пак би искал да узнаеш истината.
— Да.
— Но е възможно истината да не се окаже толкова интригуваща.
— Това не е най-важното сега.
Светлината почти изчезна и Джон избледняваше постепенно като сянка пред очите ми. От вътрешността на кръчмата заедно с бледосиньото сияние на телевизионния екран долетя шумът от някакъв мач.
— А след това? — отново поде разговора Джон. — Какво е станало след това с този мъж?
— Не зная. Може да е заминал за Канада, надявайки се да се срещне там с майка ми. — Но тя умря.
— Тогава това е бил краят на тяхната връзка. И краят на цялата история.
— Може би.
Той погледна към площада.
— Искаш да го намериш, този мъж — заключи той. — За това ли дойде тук?