— Може да се работи в градината — добави собственикът. — Много е приятно през пролетта.
Рита, Елена и аз се оттеглихме настрани, за да обменим мнения.
— Това е повече, отколкото можем да си позволим — започна Рита.
Обаче двете с Елена очевидно вече бяха харесали апартамента, особено след онези мрачни квартири, които досега бяхме посетили.
— Мога да ви помогна — предложих аз. — Вие заслужавате да имате по-достойна квартира.
Те си размениха забързани погледи.
— Собственикът не ми вдъхва доверие — недоволно промърмори Елена.
— Но нали няма да живеете с него, а само ще му плащате наема.
— Не зная — въздъхна Рита. — Може би трябва да продължим с огледите.
Щом се върнахме за повторния оглед, аз видях, че те вече нагледно си представяха как ще живеят тук, как ще подредят всичките си вещи, как ще установят своя любим ред. Така че, преди да тръгнем, аз попълних чековете за предплащане на първия месец и за авансите за няколко месеца.
— Ще ти върнем парите, щом получим остатъка от предплащането на предишната квартира — обеща ми Рита.
— Не се притеснявай за това.
Договориха се със собственика към края на месеца да се нанесат. На следващия ден, на връщане от университета, аз нарочно се отбих от обичайния си маршрут, за да мина покрай тази къща. Отвън ми се стори прилично изглеждаща, но не толкова приятна, колкото ми се бе видяла при първото ни посещение. Изглеждаше просто като една от многото подобни къщи, подредени от двете страни на улицата, които всички до една се нуждаеха от сериозно обновяване. Но все пак притежаваше приветлив общ вид и което — бе най-важното — вдъхваше солидност. Може би бе принадлежала на някой богат търговец или на високопоставен чиновник, преди да започне нашествието на бедните имигранти и да се намесят спекулантите, ловко боравещи с недвижими имоти, които постепенно бяха обсебили целия квартал.
Един ден, малко след като Рита и Елена се преместиха на Робърт стрийт, ние отново се зачетохме в списъка с обяви за имоти под наем, в който по-рано бяхме прочели за една квартира на остров Торонто. С ферибота преплавахме езерото и слязохме на източния бряг на острова, където ни очакваха чудесно изглеждащи къщи, оформени като вили за лятна почивка. Тук нямаше никакви коли, нито типичните за големия град шумове, а само малки приятни къщи, приличащи по-скоро на постройки в някое рибарско селище. Предишната вечер бе навалял малко сняг и сега всичко бе скрито под бяло снежно одеяло подобно на насипана захар като в детска приказка. Особено привлекателни бяха капчуците, от които непрекъснато капеше вода, за да се стича на дребни ручейчета в топящия се сняг. Оказа се, че квартирата, заради която си бяхме направили труда да дойдем чак до тук, била дадена под наем тази сутрин, броени часове преди пристигането ни, но собственикът — едър мъж с бяла коса и брада — все пак ни покани вътре на кафе.
Стаята му беше много уютна, с ръчно тъкани килими и различни дребни предмети за украса, от които поне на пръв поглед никой не се нуждаеше в ежедневието си.
На връщане към кея, където ни очакваше фериботът за обратния маршрут, слънцето и снегът започнаха да обагрят всичко наоколо в пъстри багри, редуващи се с ослепителни отблясъци, което окончателно ме убеди колко би било приятно да се живее тук.
— От наследството си бих могъл да купя тук някоя къща — изрекох аз. — Просто така, за нас тримата.
Казах това като на шега, но в следващия миг и тримата се умълчахме, замислени за тази неочаквано изникнала възможност. Нагледно си представих как в зимните вечери ще се настаняваме пред камината в нашата къща, ще се любуваме на гледката, откриваща към града, докато зимата и целият останал свят щяха да останат нейде далеч, смалени на фона на безопасното убежище, което щяхме да си съградим тук.
— Можеш ли да си го позволиш? — усъмни се Елена.
— Не зная. Може би все пак мога.
След няколко минути, когато вече се носехме напред върху водите на езерото, островът все повече се смаляваше зад нас, за да остане накрая от него само една тънка, едва забележимо белееща се ивица на фона на сивата вода.
За Коледа се върнахме заедно в Мърси. Бяха изтекли само няколко месеца, откакто се бях разделил с градчето, и ето че сякаш бях прекрачил някаква невидима граница, водораздел, след който нямаше връщане назад. Настаних се при леля си Тереза. Тя бе завършила строежа на умалената версия на къщата, която баща ми бе започнал да гради малко преди смъртта си. В нея бе установила своето пълновластно управление, нещо като матриархат, като фермата се разпростираше надалеч от къщата, както и от тези на нейния братовчед чичо Умберто и на синовете му, разположени край къщата й като жилища на нейни васали. Нищо в тази нова къща не беше свързано с мен, никаква история нямаше в нея, да не говорим за новите мебели, които тя си бе накупила — наистина още свежи, но изглеждащи гротескно на фона на неизмазаните стени. Неприятното впечатление не можеше да се заличи дори и от керамиката и мрамора. Все едно че със смъртта на баща ми бе ликвидирано присъствието ми тук и всичко от миналото ми бе завинаги заличено.