— Рита сигурно вече се тревожи за нас — измърморих аз.
Тръгнахме към къщи. Вече се бе свечерило и уличните лампи хвърляха своята жълтеникава светлина по тясната улица. Застудя, при това много. От прозорците на някои къщи, покрай които минахме, се виждаше заревото на огъня в огнищата.
— Може би вече трябва да си тръгнем — припомни ми Джон.
— Да.
— Или искаш още да постоиш тук?
— Мисля, че ми се иска да остана още малко. Всъщност не съм сигурен.
Сега той ми се стори по-странен, дори непознат — сега, след като нещата се поуталожиха — този мъж, който бе променил завинаги хода на моя живот, ала за когото дори и сега почти нищо не знаех. Не бях сигурен какъв точно пакт бяхме сключили, не бях сигурен, доколко той ще опази своята тайна или доколко аз имам намерение да го направя.
Когато стигнахме до къщата, на втория етаж още светеше. Спряхме се пред външната врата.
— Знаеш, че аз никога не бих я наранил — заговори Джон. — Мисля, че поне това ти е ясно.
— Да.
Но вече не бях сигурен дали бях постъпил правилно, нито бях уверен кой бе този мъж, на когото бях позволил да бъде толкова много с Рита, нито знаех дали мога още да му се доверявам, след като може би бе създал толкова много усложнения.
Тридесета глава
Когато се качих на горния етаж, вратата на Рита беше отворена.
— Ти ли си? — попита тя.
Лежеше в леглото с книга в ръка, все още облечена. Заради студа беше загърнала краката си с едно старо вълнено одеяло, което бях заел за нея от Луиза.
Измести се малко, когато се появих на вратата, след което придърпа одеялото.
— Как прекарахте в кръчмата?
В гласа й се долавяше леко напрежение, сякаш наистина е била загрижена, че двамата с Джон сме излезли сами.
— Всичко е наред.
— Предполагам, че сте водили сериозен мъжки разговор.
— Нещо от този сорт.
Останах прав до вратата, на прага на стаята й.
— Ако искаш, можеш да влезеш.
Седнах на единствения стол в стаята. Рита се надигна леко в леглото, сгъна крака и изтегли одеялото чак до раменете си.
— Джон ми спомена, че скоро ще си тръгваш — заговорих аз.
— О, мисля, че не сме разговаряли съвсем сериозно. — Но не го опроверга. — На нас ни хрумна една идея. Малко е щура, но предполагам, че заради нея ще се наложи съвсем скоро да тръгнем от тук. Става дума да се приберем у дома по море.
— Той не ми спомена за това.
— За да видя къде съм родена и така нататък. Малко символично. Джон има приятел в Англия, който работи в корабна компания, та той ще уреди всичко за плаването ни.
Мисълта за нея на някакъв кораб насред Атлантическия океан ме изпълни с отчаяние. Представих си я сама до парапета на палубата, загледана в безкрайното сивеещо море, както ми се бе случило и на мен преди много години. Представях си я с пръски от солена вода по лицето да се вглежда замислено в тази огромна гробница, погълнала някъде костите на нашата майка.
— В Халифакс ли ще акостирате? — заинтересувах се аз.
— Не съм сигурна. Все някъде ще стъпим на твърда земя.
— Можеш да стигнеш чак до Аржентина или някъде там.
Тя се усмихна.
— Възможно е.
Където мога да те намеря, беше ми на устните да изрека. Всичко тогава щеше да бъде различно, там, на другия край на света: ще има само палми и пампаси, и бездънно небе, и топли декемврийски нощи, и анонимност. За миг тази фантазия ми се стори почти възможна. Мечтаех си, че можем да зарежем всичко, да се разделим с всеки, да оставим всичко зад гърба, да забравим за всички въпроси, на които така и не се намират отговорите, за да започнем отначало.
— Мисля, че не ти бях много полезен тук — споделих аз. — Толкова много неща…
— Всичко е наред. Не съм очаквала отговори от теб.
— Пак стигаме до същото. Има неща, за които никога не сме говорили.
— Какви неща?
— Не зная. За баща ти, например. — Сега говорех с много усилия. — За твоя истински баща.
— Защо? Знаеш ли нещо за него?
— Може би. Това-онова. Ала нищо не е сигурно.
— Заради това ли си тук? — попита ме тя. — Това ли търсиш?