— Отчасти.
Сякаш сянка падна върху лицето му.
— А какво е това, което си успял да узнаеш? — добави тя, но в гласа й се долавяше тревожна нотка. Сякаш се опитваше да ме предупреди да не продължавам. Но може би просто ме изпитваше, тъй като знаеше повече, отколкото показваше.
— Няколко неща. Че не е бил тукашен. Че просто е преминал през селото.
— Какво още?
— Че може после да е отишъл в Канада. Че е планирал там да се срещне с мама, за да избяга с нея. С нас.
— Звучи донякъде романтично — призна тя.
— Донякъде.
— Мисля, че нещата за нас биха били съвършено различни, ако майка ни бе оживяла.
— Да.
— Но ти твърдиш, че той още може би живее някъде. — Сега не посмя да ме погледне. — Искам да кажа, в Канада.
— Може би.
И двамата замълчахме. После Рита стана от леглото и отиде до балконската врата. Загледа се в нощта, все още наметната с одеялото през раменете си.
— Джон и аз веднъж говорихме за това — съобщи ми тя. — За моя баща. И за това дали искам да узная кой е той.
— О… И какво му отвърна?
— Казах му само, че не съм сигурна.
— Защо?
— Просто така се чувствах, когато ме попита.
Успях да видя отражението на лицето й в стъклото на балконската врата. Приличаше на изсечено върху камък или може би като надничащо от мрака навън.
— Замислих се за децата, които са били осиновени, а по-късно са открили истинските си родители, когато са пораснали — промълви тя. — И какво може да са изпитвали.
— И?
— Не съм сигурна. Но предполагам, че ще е било за добре, ако всички са го искали. И ти си слушал разни истории за това какво голямо щастие било. Тогава се запитах какво ще е отново да се окажа нечия дъщеря. Нищо чудно да се бях провалила в тази нова роля. Или може би не съм го желала достатъчно силно. Да не говорим за това как би реагирала другата личност.
— Но ако можеше да узнаеш истината… тогава нещата биха могли да станат много по-ясни.
— Какви неща?
— Какъв е твоят произход. Какво е твоето минало.
— Ти и аз имаме различни мнения по този въпрос — рече тя. — Трудно е за обяснение. Защото ти си повече свързан с миналото, имаш къде да се завърнеш, а аз съм се родила, след като с миналото вече е било приключено. Така че за мен да се оглеждам назад, не е същото. Няма къде да търся отговорите.
— Но ти все пак пристигна тук. А сега и това плаване с параход. Все същото е.
— Може би имаш право. Или може би от моя страна това е просто проява на любопитство. Не защото толкова го желая, а просто защото играя роля.
Не бях сигурен дали да продължа. Тя донякъде искаше да узнае накъде бия, но все пак се съпротивляваше да изричам всичко на глас. Сякаш двамата с Джон бяха сключили споразумение, бяха взели решение да запазят всичко така, както е сега. Или по-скоро да поддържат връзка, която да бъде прекъсната в мига, в който стане известна.
Тя продължаваше да се взира навън през стъклото, в мрака на нощта.
— По някакъв начин и ти си част от всичко това — продължи Рита. — Само че не зная как точно се вписваш. Ти и аз. Не мисля, че ще има някой, на когото да разчитам за случилото се между нас.
— Но защо забравяш за Елена? За госпожа Амхърст? С тях също можеш да споделяш.
— Някак си не е същото. Те не са моето семейство. Не зная как точно да ти го обясня.
Имаше нещо в гласа й, което внезапно ме накара да се страхувам заради нея. Сякаш тя очерта предела за онова, което би могла да понесе, предела за тайните, които бе способна да пази в себе си. Може би нямах право да я принуждавам, нямах право да се набърквам в това, което двамата с Джон бяха утвърдили като еталон за отношения помежду си.
— Няма значение — казах аз. — Не трябваше да говорим за това. Може би по-късно ще се почувстваш по-различно. Когато натрупаш повече години.
— Може би.
Навън отново заваля. Няколко пръски се стекоха по стъклото на балконската врата и замъглиха отражението на Рита. Тя загърна раменете си още по-плътно с одеялото, за да се предпази от хладината, която донесе дъждът.
— Има нещо, което трябва да притежаваш — съобщих й аз. — Марта ми я даде. Една стара снимка на мама.
— Изглежда ли така, както си я спомняш?
— Не. Не съвсем. На тази фотография е някак си по-обикновена, бих казал. И по-човечна.
— Опитвам се да си представя как е изглеждала. Струва ми се, че е приличала на жените, с които вчера се видяхме в кухнята — забързано заговори тя. — На всички тези старици наоколо. Ако можеше да завърши живота си тук, сигурно щеше да е заприличала на тях.