— Може би. Може би все пак не е била толкова специална, каквато я помня. А просто жена, която е имала любовна връзка.
— Предполагам, че не е била единствената — додаде Рита. — Когато видях онова дървено колело в музея, си казах, че ако бях живяла тук през Средновековието, и аз бих могла да стигна до стената на манастира по онова дървено колело.
— Тъкмо това е било желанието на баща й. Да те дадат в някое сиропиталище. Само че тя не се е съгласила.
Тази легенда за нейното спасение прозвуча като драматичен откъс от приказка. Целият й живот, дори и сега, се крепеше на отчаяния опит на мама да избяга от предопределената й злочеста съдба, да се стреми винаги да балансира на ръба на пропастта, на ръба между обичайното и необичайното, да внася нещо различно в сивото ежедневие.
Тя се извърна от стъклото.
— Мога ли да видя тази фотография?
Отидох в стаята си. Сега, когато Рита беше до мен, можех с лекота да доловя неоспоримата им прилика. Имаше поразително сходство в чертите им, сякаш жената от фотографията беше само някакъв предварителен вариант, а Рита — окончателната версия. Дори и очите им бяха еднакви, макар очите на майка ни на снимката да бяха черно-бели, а тези на Рита — сини. Погледите им ги издаваха — да, еднакви бяха, сякаш и двете умееха да надзъртат отвъд очевидното, отвъд ежедневното, защото се бяха вгледали някъде по-надалеч.
— Изглежда толкова сериозна — сподавено изрече Рита.
— Да, така е, макар че е странно. Странно е, защото аз поне не я помня такава.
Вълнуващо беше на този единствен неин портрет, с който разполагахме, да виждам подутината под роклята на мама и да си мисля, че там вътре се е криела още неродената Рита. Това бе цялото ни доказателство, че някога сме били едно семейство. Замислих се за всичко, от което сме били лишавани, за бащите ни, които ги нямаше край нас, за нероденото дете и за онова другото, забравеното, отдавна вече починалото, за което доскоро въобще не подозирах.
— Изглежда дори някак древна — сподавено промълви Рита. — Не зная как да го определя. Не в смисъл на стара,… изглежда по-скоро като личност, която, докато е била жива, не се е вписвала сред обкръжаващото я.
— Може би е така. Може би тъкмо това я прави толкова специална.
Фотографията още си беше със старата рамка, с която Марта ми я бе връчила — скромен правоъгълник от плоски дъсчици. Стъклото в рамката се беше повредило малко в долния край и там се виждаше малко мехурче с форма на бадем.
— Трябва да я запазиш — посъветвах я аз. — Нищо чудно да се окаже, че е единствената снимка, останала от нея.
— Не. Тя означава повече за теб, отколкото за мен. Аз поне винаги така ще се чувствам, но не знам как да ти го обясня. Все едно че не съм дорасла до правото да я притежавам.
Вече стана късно. Навън дъждът още не бе престанал.
— Мисля, че утре сутринта ще трябва да потеглим — напомни ми Рита. — Някъде по обяд имало един влак от Кампобасо за Рим.
— Щом така си решила.
Отново ме обзе безумният порив да я докосна, да я задържа до гърдите си, тук, в тази стая, с този дъжд навън и с мрака наоколо, в тази тъй черна нощ, непроницаема като миналото, като стихиите, сред които бяхме въвлечени. Имах чувството, че ако сега ми позволи да остана при нея, между нас нещо ще се случи и повече няма да има път назад.
— Е, тогава лека нощ — пожелах й аз.
— Да. Лека нощ.
Все още стояхме така аз и тя, гледайки се очи в очи. Тя още загърната с одеялото, а аз протегнал пръстите си, после и дланта си, за да погаля бузата й, веждите й. Тя затвори клепачи, замря напълно неподвижна, сякаш ми позволяваше да чета изписаното по лицето й, както слепите четат изписаното чрез брайловата азбука, за да мога завинаги да я запомня. Очите й още оставаха затворени, когато се наведох да целуна веждата й, преди да напусна стаята, затваряйки вратата след себе си.
Тридесет и първа глава
Непрестанното ромолене на дъжда, чиито капки се стичаха по балконската врата, най-после успя да ме събуди. За миг, заради слабата, сивееща светлина, която се стелеше в стаята, не бях сигурен къде се намирам. Дали не бях попаднал чудодейно в моя апартамент в Торонто или просто бях в някаква килия без ясно очертани граници, без бъдеще, без минало. Останах дълго да се излежавам под завивките, неспособен да стана сред толкова неприятното съчетание от студ и влага в тази ранна сутрин, заслушан в ромона на дъжда отвън, в постоянното тракане на един клон, който се блъскаше в парапета на балкона при всеки порив на вятъра.