Нито се целунахме, нито се докоснахме. Само за миг погледите ни се сплетоха — беше малко, преди автомобилът да потегли. Стана по същия начин, както се случваше в училищния двор, когато бяхме още деца и си разменяхме единствено по някой засрамен, потаен поглед като признание за споделена вина и в същото време като признание за радостта, че сме толкова близки роднини. Щом автомобилът се скри зад ъгъла до площада, забелязах, че Луиза ме наблюдава откъм външната врата пред тяхната къща.
— Не биваше да ги водиш тук — подметна ми тя.
— Не, не биваше.
— А ето че те си тръгнаха.
След миг нагоре по стръмнината автомобилът им с метален блясък отново се мярна след един завой, преди да изчезне окончателно в мъглата.
Дъждът намаля едва към пладне. Мъглата остана да виси над селото, но започна постепенно да се разкъсва след стихването на дъжда. Това създаде удивителна, приказна гледка, когато слънцето се опита да надникне иззад облаците. През коридора към кухнята се виждаше улицата навън, окъпана в капки вода, с идеално измити белеещи се камъни, подобно на проход към някаква завеса от водни изпарения, която бе озарена от светлината, пречупвана от водните капки във въздуха.
Излязох навън. Нагоре по улицата една старица, нарамила куп сухи съчки, се катереше с мъка по стъпалата, извеждащи до нейния обор. А пък откъм съседната уличка се появи един малък, ала доста гръмогласен трактор, за да се насочи към площада; след още няколко къщи малко по-нагоре се показаха две ръце иззад завесата на входната врата, понесли леген с вода. Жената плисна водата насред калдъръма и тя се изви в сребриста дъга.
Веднага след това жената забързано се дръпна навътре. После за миг улицата остана съвсем тиха и пуста, сякаш всички тези действия бяха така нагласени, че да подчертаят последвалата ги пълна тишина. А над всичко все още се стелеше рядката мъгла, под която селото се бе сгушило, сякаш се подготвяше за един безкраен сън. Минута след минута светлината се усилваше и макар мъглата упорито да отказваше да се разсее докрай, цялата долина се оказа окъпана в призрачна белота.
Продължавах неуморно да крача напред. Първо стигнах до площада, който заварих напълно безлюден, после минах покрай кръчмата, която ми се видя по-скоро затворена, отколкото отворена или поне тъй ми се стори, макар че знаех още от дете, че всеки ден си беше отворена от рано сутрин до късно вечер. Стъпалата нагоре стигаха чак до преддверието на църквата: сега си спомних, че не бях прекрачвал прага й, откакто се бях върнал тук. Но като побутнах вратата, тя се оказа заключена. Опитах се да надникна през страничните прозорци, но те до един бяха цветни и изобразяваха къде се е спирал Спасителят, докато е носил кръста си към Голгота. Успях да различа единствено прекалено пищно украсените статуи на светците, поместени в стенните ниши с дъговидни сводове. Цялото вътрешно пространство ми се видя доста по-малко, отколкото го помнех като дете, понеже не успях да преброя повече от десетина скамейки. Трудно бе да се повярва, че това място някога е заемало толкова важно място в моите детски представи като любимото обиталище на Бога, макар че тук явно се събираха малко богомолци.
Продължих по пътеката зад църквата да се изкачвам нагоре към Коле ди Папа. Зад мен селото постепенно чезнеше в мъглата, но колкото по-нагоре се изкачвах, толкова светлината ставаше по-ярка. Преминах покрай пещерата, в която често се криехме с Фабрицио като деца, но после изгубих пътеката и не знаех накъде да поема. Все пак дълго време продължавах да се катеря, докато накрая се добрах до някакво непознато на мен възвишение. На него видях една рушаща се селска къща с поизбеляла червеникава мазилка, която се издигаше самотно. Част от покрива й бе килнат, а вратите и капаците на прозорците бяха отпрани от пантите.
Надникнах вътре. В дъното имаше малка кухня, в която личаха следи, че е използвана наскоро — имаше пепел в огнището, а три-четири тенджери се търкаляха до овехтелия дървен тезгях. Може би още служеше на някой местен земеделец да си приготвя обяда, когато е излязъл на полето. До кухнята имаше още една стаичка, в която бяха натрупани различни вещи — стари мебели, един съвсем овехтял гардероб и някакви очукани куфари. Всичко имаше такъв окаян вид, който ме караше да мисля, че къщата вече става само за скривалище на играещите наоколо деца — навред личаха следи, говорещи, че всичко тук е било отдавна изоставено. В ъгъла се виждаха някакви изпокъсани дрехи, по-скоро дрипи, до тях — угарки от цигари, смачкани писма и листове от накъсани стари ученически тетрадки. А на стената висеше стар календар от 1963 година. Това веднага ми напомни за една циганска бакалница в Мърси, едно мизерно магазинче, от което имах навика да купувам италианска храна, когато бях още дете. На една избледняла снимка в изоставената къща се виждаше изглед от Талбът стрийт, от началото на шестдесетте години. Улицата беше запазила невинността и очарованието на онази епоха, с буците сирене и с висящите зад прозорците големи колбаси, а на тротоара отпред усмихнат мъж с бяла риза и черна пригладена назад коса се бе облегнал на един шевролет с блестяща хромирана предна броня. Фотографията припомняше за образа на Америка от онова време, за един чужд, високоцивилизован свят, но беше някак си не на мястото си в тази окаяна бедна селска къща, буквално в края на нищото.