Вгледах се в листата, разпилени по пода. Оказаха се писма, още пазени в пликовете им, от Джелсомино Мастроантонио от Ориндж стрийт в Мърси до синьор Доменико Инграта. Писмата се състояха предимно от поздравления до и от различни други роднини, като от време на време се споменаваше за някое по-специално събитие като сватба, селски събор, погребение; макар че зад всичко това се долавяше като подтекст копнеж и страдание. Накрая се досетих, че тези писма бяха до някакви мои далечни роднини, че имаше наистина една Розина, до която бяха отправени специални поздрави. Отначало я взех за негова братовчедка или дори сестра, но се оказа, че му била съпруга. Чак в по-късните писма той започваше да пише направо до тази Розина, като обикновено добавяше послепис с учтиви, формални пожелания за скорошно събиране. Но в едно от своите последни писма Джелсомино изоставяше типичната си сдържаност: „През всичките тези години толкова ми липсваш и това ти го признавам от все сърце, така че сега си мисля само за това кога ще мога отново да те видя.“
Зачудих се какво ли е станало с тях двамата. Може би съм ги виждал по сватбите и погребенията в Мърси, но не можех да си ги спомня. Струваше ми се, че по-лесно бих могъл да се досетя за тази Розина, отколкото за него. Вероятно не са се приспособили докрай и са останали верни на своята сдържаност като истински планинци. Удивително бе как се бе повтаряла тук една и съща история стотици, дори хиляди пъти: мъжете заминават, а жените им остават да чакат своя ред. Но индивидуалното, което е присъствало във всяка история, сега изглеждаше почти незначително — достатъчно е да си припомним за онези праисторически същества, получовеци, полуживотни, които са пристигали тук от Африка по пътеките, които са следвали стадата диви животни, за преживелиците и страданията на тези древни хора почти нищо не знаем и имаме само най-общи сведения. И колко много неща се бяха случвали междувременно, които е невъзможно да бъдат описани с пълни подробности. Дали тази Розина е била склонна да се поддаде на съблазните на любовта, или се е грижила всеотдайно за децата си, дали си е мислила само за съпруга си, живеещ без нея в Америка, останал само с кичура за спомен от черната й коса, който е съхранявал на видно място над предния прозорец на лъскавата си американска кола. Неволно си спомних за писмата, които се получаваха от баща ми, когато живеех тук като дете; спомних си за загадката, която беше свързана с тях, още повече че техните странички бяха изпълнени с трудни за разчитане криволици, но майка ми като че ли бе успявала да се оправя; помня още, че за кратко ги бе оставила на достъпно за мен място, та успях да надникна в тях и така да разбера, че тя и баща ми си имаха свой собствен живот и бяха обвързани по някакъв непознат на мен начин. Може би тя е осъзнала как времето е изличило всичко, което е било ценно за нея в тази връзка и не е искала да се превърне в незабележима фигура, макар че именно това нейно решение е повлияло толкова силно на живота ни впоследствие.
Мъглата още не се бе вдигнала, когато излязох от изоставената къща. Продължих нататък по хребета, но бях напълно изгубил ориентация и нямах представа накъде да продължа. Уплаших се, че съм се загубил и няма как да се ориентирам. Обзе ме усещането за близкото присъствие на някого, който ме дебне извън моето полезрение. Но се оказа, че само мъглата ме притиска с мекотата си и ме обърква още повече накъде да продължа. Спомних си как се скитах из тези места като хлапе, как вярвах, че наоколо е пълно със свърталища на духове, как си мислех, че мъртвите всъщност не са си отишли от нас, а просто са прекосили някакъв невидим праг и завинаги са останали от другата му страна. Може би моите собствени мъртъвци ме призоваваха и сега, загрижени да ми бъде предадено някакво послание, което ще се окаже важно за мен. Може би бяха загрижени да бъде смъкнат някакъв товар от плещите ми или да бъде възстановена някогашната невинност на моята душа, както се случваше в любимите ми разкази от детството, посветени на житията на светците. Може би бяха загрижени да видя отново онази озаряваща светлина, която да ме смири и да ме накара да се почувствам опростен от греховете си и получил вечна утеха.