Внезапно се озовах на един доста стръмен участък от пътеката. Залитнах и паднах. Няколко минути останах да лежа зашеметен върху каменистата земя. От главозамайването съвсем изгубих ориентация, още повече че доста дълго бях крачил неориентирано в мъглата. Едва когато се окопитих и се поогледах, разбрах, че здравата съм се ожулил. Може би известно време съм лазил напред, без да се усетя. Но след още малко мъглата ненадейно изтъня и наоколо се проясни. Пейзажът ми се стори познат: неусетно се бях добрал близо до мястото на Фабрицио. След още няколко минути различих смътните очертания на бараката му в мъглата. За щастие, от комина й се издигаше тънка струйка дим.
— О, Вито! — Фабрицио се появи на вратата на бараката. Сигурно ме беше видял да идвам насам. Щом го зърнах, усетих, че ме обзе радост. Бях безкрайно щастлив, че го намирам тук, след като се бях лутал с часове, сторили ми се безкрайно дълги.
— Идваш тъкмо на време за обяда — рече ми той.
Поведе ме навътре в бараката си. Огънят гореше буйно в огнището, а отгоре в една малка тенджерка къкреше вареното. Без да отрони и дума, той ми подготви място, където да се настаня: премести по-близо до огъня една малка масичка за игра на карти и постави върху нея хляба и виното, заедно с една купа, пълна с варено месо. Накрая седна срещу мен. Коленете и на двама ни стърчаха над масичката, толкова ниска бе тя. Апетитното ухание на вареното скоро изпълни цялата барака, а къкренето на тенджерката върху огъня веднага ми напомни за детството и за обедите до горящия огън всяка неделя в претъпканата с роднини кухня на леля Лучия.
— Е, какво стана с твоите приятели? — подпита ме Фабрицио.
— Заминаха си. Тази сутрин си тръгнаха.
— Така ли?
Долових леката нотка на огорчение в гласа му, която толкова наподобяваше горчивината в интонацията на Луиза тази сутрин. Огорчение, че така и не ги доведох тук, за да ги запозная с него. Искаше ми се да му кажа, че никак не ми беше до подобни посещения, но честно казано причината бе съвсем друга — аз съзнателно се стараех да не смесвам миналото си тук с настоящето, може би защото инстинктивно се опитвах да опазя миналото си незасегнато от влиянието на днешното време.
— Сигурно си разбрал какво говорят хората тук за нея — започнах да го подпитвам аз. — За това, че е моя сестра.
— Не мога да кажа, че не съм го чул.
— Мисля, че поне ти би трябвало да си сигурен, че това, което ти казвам, е самата истина.
— Добре, де. Това не е моя работа. Но все пак се радвам, че ми го каза. Като на приятел.
За кратко се умълчахме. Едрите късове варено месо бяха с подправки и много вкусни, също като онези, които хапвах в къщата на дядо, когато той заколеше някое прасе.
— Тя, тази твоя сестра, изглежда много красива — наруши неловкото мълчание Фабрицио. — Също като майка ти.
— Ти виждал ли си я?
— Веднъж, дваж. Ама само по улиците.
Той натопи залъка си във вареното.
— Хората все приказват, че там са я взели от баща ти — продължи той. — И че била отгледана от някакво английско семейство.
— Не беше точно така. — Макар че в този миг тъкмо това си мислех: как ние я изгубихме, как ни я бяха отнели. — По-скоро беше нещо като споразумение.
— Все същото. Трябва да е било доста трудно за теб. Нали ти е сестра и така нататък.
Само че това, което помнех от онзи период, не ми носеше много облекчение — още не можех да забравя какво изпитах, когато разбрах, че тя си беше отишла завинаги, че се бе стопила завинаги оскъдната надежда да станем някога нормално семейство.
Фабрицио доля вино в чашите и обърса до дъно чинията си.
— А пък онзи германски приятел… — смени темата той, — за него хората все говорят, че знаел италиански.
— Да. Но малко.
— Та се чудех за него. Дали не е неин баща.
Сподели го с толкова равнодушен тон, че в първия момент не бях сигурен дали съм го чул добре.
— Какво те кара да мислиш така?
— Не зная. Просто ти самият го спомена преди време. Веднъж ми рече, че според теб баща й бил германец.