Сега леля ми принадлежеше към някаква църква, която въобще не признаваше Рождество Христово — неясна разновидност на незнайна за мен евангелистка секта. Леля Тереза трябваше да прекоси границата и да стигне чак до Детройт, ако искаше да присъства на службите на тази разколническа общност. Като скромно посрещане на Коледата мога да опиша обяда в дома на чичо Умберто, както и последвалите посещения по-късно при моите братовчеди, за да изпием по някоя чашка ликьор и да похапнем от домашните им сладки. На двадесет и шести декември всичко започна да ми тежи. За щастие, по-късно вечерта Рита ми позвъни от дома на семейство Амхърст:
— Ако си съгласен, ние мислим утре да си тръгнем. За да се махнем, колкото може по-скоро.
На сутринта отидох, за да ги взема. Заварих в хола внушителна камара от багаж, най-вече кърпи, хавлии и нощници, стари домакински съдове, един тостер, един овехтял люлеещ се стол, та дори и старият черно-бял телевизор. Госпожа Амхърст се появи в пъстроцветен панталон, предимно в червено и зелено, за да ме поздрави още от вратата.
— Те може би ще се нуждаят от тези вещи, ако решат да си организират свое домакинство.
Обаче в тона й се долавяше някаква колебливост, сякаш осъзнаваше, че сега тя ги губи завинаги, че те вече не й принадлежаха. Онова, което дотогава бе изглеждало тъй солидно — домът на семейство Амхърст — сега ни се струваше просто временна спирка в живота на двете момичета. Днес всичко се свеждаше до сцената на сбогуването с Рита и Елена край внушителната камара от багаж в хола на партера.
От стъпалата към мазето се изкачи господин Амхърст. Изглеждаше състарен, някак си смален и в същото време болезнено крехък. Той срамежливо се повъртя около нас, докато Рита, Елена и аз натоварихме всичко в колата.
— Нека да ви помогна в подреждането на багажа — предложи ни той.
— Всичко е наред. Мисля, че и сами ще се справим.
И когато най-после потеглихме, задната седалка се оказа претъпкана с вещите на Рита и Елена, докато ние тримата си поделяхме предната седалка. На излизане от града от ни обзе явно облекчение.
— Няма друго място като родния дом2 — изрекох с въздишка, макар че вече не бях толкова сигурен дали напускаме родния дом, или се прибираме в него.
Пета глава
Чак в последния ден на декември пренесохме вещите на Рита и Елена в апартамента. Освен тях закупихме два нови матрака и комплект кухненско оборудване от магазина за евтини вещи втора ръка, поддържан от Армията на спасението. Собственикът на имота се бе постарал да пребоядиса в бяло целия апартамент.
Ние пък се погрижихме за подредбата на жилището и накрая се приготвихме да посрещнем Нова година, насядали направо върху килима на пода.
— Според мен ти вече се уреди добре — отбелязах аз.
— Да — кимна Рита. — Благодаря ти за помощта.
След няколко дни апартаментът, в общи линии, започна да придобива вид на истински дом. Елена обяви предната стая за своя спалня, а Рита — задната. За пръв път, откакто живееха заедно, те двете щяха да разполагат с отделни стаи. Едновременно с това разделяне като че ли се откроиха и различията в техните предпочитания: стаята на Елена беше оскъдно и спретнато подредена, докато тази на Рита винаги си оставаше по-разхвърляна. Освен това тя беше със скосен таван и с ламперии по стените, а от прозореца се откриваше гледка към малкия вътрешен двор, все още затрупан от снега.
За кратко и двамата останахме смълчани, загледани през прозореца в снега.
— И така, доволна ли ти най-после да имаш самостоятелна стая?
— Не зная. Все още очаквам майка ми да се появи от долния етаж и да ми се скара, понеже не съм си разтребила.
2
Цитат от глава 4 от „Магьосникът от Оз“ от Франк Баум, споменат от Рита в края на глава 17 във втората книга от трилогията („В стъклената къща“). — Б.пр.