— Запазили са тези развалини с надеждата туристите да започнат да посещават местността — обясни ми Луиза. — Но кой е виждал някога туристи сред тази пустош, на края на света?
Зад развалините на храма, незабележим при пръв оглед, се спотайваше съвсем малък амфитеатър, в чието дъно се криеше нещо като малка пещера. Изненадващо бе на това място да се види този скромен остатък от минало величие, с неговите пет или шест реда с каменни скамейки, застинали сега смирени и неподвижни, толкова човечни със своите скромни размери, като че ли още очакващи всеки момент да се появят зрителите. Цялата конструкция представляваше странна смесица от деликатност и масивност: една оцеляла през столетията стена покрай най-горните редове беше изградена от грамадни, неравни блокове, скрепени помежду си без хоросан, а краищата на долните редове бяха украсени с изящно огладени извивки, с фигурки на грифони. Самите седалки оформяха съвършена симетрия от загладени обли вдлъбнатини, издълбани в камъка. Отзад те бяха снабдени с изящно извити облегалки, толкова добре конструирани, че останах поразен, понеже не подозирах, че тези древни, грубовати планинци са били способни да проявяват такива грижи за своите удобства.
Като дете съвсем малко познавах тази местност, макар че цялото ми детство бе преминало в долината, която се намираше съвсем близо.
— В училището сега учите ли тези неща? — попитах аз.
— О, да. Учим доста неща. За самнитите и така нататък. Защото сме произлезли от тях.
Седнахме на една от предните скамейки. Имах чувството, че сме се извисили чак до небето, че сме изправени лице в лице с боговете. Отзад се намираше сцената, постепенно преливаща в главозамайващия пейзаж, който се спускаше право надолу към долината, отначало малко по-плавно, ала по-нататък все по-стръмно. Преди две хиляди години някой се е заселил на това място и може би оттук е съзерцавал целия известен нему свят, който се простирал под нозете му. Тук може би са пребивавали не повече от няколко стотици от този народ. Най-много няколкостотин души са се събирали тук, за да наблюдават представленията, които може и да са били по-примитивни или банални, но са били наситени с много повече болезненост, отколкото днес бихме могли да си представим.
— И така, какво още можеш да ми разкажеш за тях? — попитах я аз. — За твоите предшественици?
Луиза сви рамене.
— Ние сме победили римляните. Уловили сме ги в капан в една долина наблизо, но вместо да ги избием, сме ги заставили, всичките пленени римски войници, да преминат един по един под кръстосаните мечове на нашите воини, за да се признаят за окончателно победени, преди да им бъде позволено да се завърнат по домовете си. След това те решили да ни изтребят до крак, защото не можели да преглътнат това толкова горчиво унижение. Върнали се тук и всичко опустошили, а после, като се заели да изграждат своите пътища, се погрижили нито един от тях да не преминава през тези земи, за да бъдем изоставени на произвола на съдбата и постепенно да измрем. Но ние още сме тук.
Засмях се.
— Много сте били горди вие, самнитите — отбелязах аз. — И много упорити. Това и досега си личи.
— Но и ти си същият. Не си въобразявай, че си различен. Ти още си един от нас.
Задуха вятър и под нас, надолу по склона на хълма, дърветата се привеждаха като покланящи се пред публиката танцьори. Но в нашето закътано място въздухът още оставаше спокоен и неподвижен.
— Може да ти звучи смешно — каза Луиза, — но аз винаги съм си мислела за твоята майка, независимо от всичко, което говореха за нея. За това колко горда жена е била. Била съм още бебе, когато тя си е тръгнала оттук, но винаги съм си мислила как е изглеждала, съдейки по разказваното от хората за нея. Една истинска самнитка.
Тя като че ли бе пазила спомена за майка ми, за да ми го поднесе сега като подарък.