И бръкна с мазолестата си ръка в джоба, за да извади билета, като в суматохата обърна хастара навън. Кондукторът го изгледа, без да продума, вероятно за да прецени какво да предприеме, а накрая му върна проверения билет и продължи към съседното купе. Старецът набърже се извърна към мен, сякаш търсеше съюзник в мое лице, но после изведнъж си спомни, че бях чужденец, след което тихомълком се сви в своя ъгъл и пак се загледа в коридора.
Влакът най-после потегли. Старецът измъкна от овехтялата си омазнена торба малко хляб и сирене, след което дойде редът и на бутилката с вино. Предложи ми да го опитам, но аз му отказах. Той обаче прие отказа ми с нескрито задоволство. Опита се все пак да завърже някакъв разговор с мен, като отначало бъбреше ужасно неразбираемо, но постепенно — като се досети, че трудно схващам какво се опитва да ми каже — заговори по-бавно, като за сметка на това засили жестикулирането си. Не се умори да повтаря сцената с кондуктора отпреди малко, видимо доволен от себе си, че е успял да парира намерението на кондуктора да го пропъди от купето:
— Видя ли го само каква физиономия направи? Ама те нищо не могат да ми сторят, нали? Имам си билет и толкоз. Ама не ти ли хареса как онзи тип на бърза ръка се изниза от купето, а?
Отворих прозореца, ала неприятната миризма, внесена от моя неканен спътник, продължаваше да изпълва купето. Все ми се струваше, че тази смрад блика чак от стомаха му, докато бърбори неуморно, без нито за миг да затвори уста. Беше някаква отблъскваща смесица от дъх на ракия и на нещо загнило, може би от развалените му зъби. Веднага ме осведоми, че пътува за някакъв празник в Торино, където — охотно поясни той — бил много подходящ моментът за просията, понеже хората по време на такива пищни празници се чувствали гузни, че живеят охолно, докато другите едва преживявали, та проявявали незапомнена щедрост и на драго сърце развързвали кесиите си.
— Нищо по-различно няма в това да си просяк. Занаят като всеки друг. Само трябва да налучкаш най-хитрия начин да се ползваш от всичките си предимства.
И докато пресушаваше бутилката, той ставаше все по-словоохотлив, но редеше все по-несвързани фрази. Аз се задоволявах само да го слушам, като от време на време леко кимах или промърморвах нещо неясно, важното бе да се поднася с одобрителен тон, макар че всъщност исках единствено да бъда оставен сам, на спокойствие, за да се опитам най-сетне да се наспя. Но той отново и отново се връщаше към темата за своята незначителна победа над кондуктора — май тя наистина имаше емблематично значение за него, сякаш през целия си живот се бе борил само за да брани елементарното си човешко достойнство. Но това никак не ми помагаше да открия нещо в него, което да спечели симпатиите ми; нищо, което да оправдае в моите очи неговата безпътица и поквара.
— Знаеш ли, веднъж убих един фашист — внезапно си спомни той. — Беше към края на войната. Беше един от онези, фашистите. Не че имаше значение за мен, щото работата беше само да го ограбя. Но слушай сега какво ти говоря, де, работата бе в туй, че аз вече виждах къде ще му излезе краят, накъде вървяха нещата, туй искам да ти река. Нали цялата цака е туй, че само трябва да налучкаш най-хитрия начин да се ползваш от всичките си предимства. Никой нямаше да ме преследва за това. Щото те тогава ги бесеха фашистите по площадите.
Прилоша ми. Грабнах сака си и изскочих от купето, макар че пияният старец надали забеляза излизането ми. Преместих се в съседния вагон, само и само за да се отърва от него. Успях да си намеря място в едно от купетата за пушачи, но сякаш още усещах неговата воня, заседнала на гърлото ми. Може би се бях заразил някак си от него. Нали и моето тяло бе мръсно като неговото, вонящо на пот от няколко дни. Затова ли другите в купето побързаха да отвърнат глави от мен, щом влязох вътре при тях? Опитах се да подремна, ала не успях, понеже не можех да се отърва от образа на пияния старец. Все едно че още виждах мътното в очите му, издаващо само наглост, себичност, пълна липса на всичко човешко или поне на най-важното за всеки човек, когато дръзнем да оголим душите си.
Заклюмах едва след като прекосихме френската граница. Когато пак се събудих, наоколо отново се стелеше само непрогледен мрак. Влакът бе спрял и стихнал. Купето се оказа напълно опразнено. Отново изпаднах в паника, но този път беше още по-зле, понеже главата ми се въртеше, докато отчаяно се опитвах да поставя всичко на мястото му, да проумея къде съм се озовал. Може би бяхме спрели на някаква гара, но защо никакви светлини не се виждаха, както е по всички гари; защо не се виждаха никакви табели и други знаци — значи никаква гара не е това, а само мрак и тишина. Успях да различа през прозореца очертанията на някакъв друг влак на съседния коловоз, също тъй потънал в мрак и съвсем притихнал. Може би е достигнал крайното си предназначение и сега е спрял тук, за да потегли чак на следващия ден. Засрамих се, че бях изпаднал в толкова глупаво положение, че така се бях занемарил, че да стигна дотам, та никой наоколо да не ми обърне внимание и поне да ме събуди, за да ми каже, че най-после сме пристигнали. Измъкнах се в коридора, добрах се до вратата на вагона и с мъка я отворих. Тогава видях навън още влакове, застинали в мрачната нощ, но имаше и многобройни празни коловози. Чак тогава в далечината нещо просветна и си казах, че навярно именно там ще е гарата. Скочих от вагона, понесъл сака в ръка, и се затътрих покрай голите релси към светлината.