Едва през следващата нощ стигнах до Лондон. Там заварих дъжд, пък и морето беше доста бурно, докато фериботът преплава Ламанша. Когато влакът най-после навлезе в предградията на Лондон, здрачът постепенно се сгъсти. Струваше ми се, че бяха изтекли не дни, а седмици, откакто нито се бях къпал, нито се бях хранил като хората, а само пътувах с различни влакове, които ме люшкаха от гара до гара. Затова напредвах тъй забързано между почернелите от сажди блокове край железопътната линия и бях толкова объркан, сякаш бях стигнал до края на света.
Спрях се чак когато излязох от гарата, изплашен да не рухна от преумора на паважа. Това явно бе краят. Нямаше повече накъде да се върви. Не можех да си спомня какъв инстинкт ме бе довел дотук. Нима си бях въобразявал, че Рита може да се появи пред очите ми в този изцяло анонимен свят, където никой никого не познаваше? Или пък просто имах нужда да се добера до някое място, откъдето по-нататък нямаше накъде да продължа. Където щях да съм сигурен, че това вече е краят.
Някой се появи пред мен, изплувал досущ като призрак от мъглата. Беше висок и широкоплещест мъж, облечен с мушама. Очите му примигваха зад очилата. Заприлича ми на ненадейно изникнало изпод земята привидение, на фантом, когото бях призовал от сънищата си.
— Търсите ли хотел?
Цялата работа приключи с това, че аз го последвах през потъналите в мъгла улици до една по-тиха пресечка, на която се издигаха градски къщи в стил „Крал Джордж“. Навсякъде по протежението на тази скромна улица бяха окачени дискретни табели, указващи, че тук се намира цяла редица от малки хотели. Макар че още нямаше единадесет вечерта, улицата вече бе напълно опустяла. Със същия успех бихме могли да си представим, че се намираме в някое по-елегантно и изискано тихо предградие, но илюзията се разваляше от окаяния вид на околните сгради, до една с олющени фасади и с издайнически купчини смет до стъпалата пред входа. Непознатият се опитваше да поддържа някакъв вял разговор, но явно не беше напълно уверен, че е спечелил вниманието ми.
— Ако желаете, имаме и стаи със самостоятелна баня, но това, естествено, струва малко по-скъпо.
Хотелът, в който ме въведе, ме посрещна с неприятна миризма на застояло, както мирише в домове, в които отглеждат домашни животни. След тясното преддверие влязохме във фоайето, също доста тясно. Мебелировката в коридорите бе оскъдна и поовехтяла, а стените бяха окичени с невзрачни фотографии и евтини рисунки, предимно пейзажи. Мъжът взе книгата за регистрация на гостите и се приведе, за да препише данните от паспорта ми.
— Името е италианско, нали?
— Да.
— Съпругата ми е италианка. Ще се срещнете с нея на сутринта.
Взех стая със самостоятелна баня. Той ме поведе по тясната стълба към една малка, влажна стая на втория етаж.
Прозорецът беше закрит от червени велурени завеси, а покрай стената бе опънато тясно легло, застлано с дебело одеяло. Над леглото висеше сантиментален акварел с Дева Мария и младенеца.
Подаде ми ключа.
— Да ви очакваме ли утре за закуската?
Въпросът му ме свари неподготвен.
— Не. Но ви благодаря.
Банята се оказа много тясна и съответно задушна. Подът беше с голи дъски, доста поизтъркани и обезцветени, а като стъпих върху тях, ми се стори, че ще се разклатят от по-силен натиск. Вътре имаше само една къса вана с подпори, боядисана в кафяво. От крана й непрекъснато капеше вода. Заради малката й дължина бяха успели да я натикат между тоалетното казанче и тръбата за вентилация. Над нея, на триъгълна лавица, бе монтиран електрически бойлер. Протегнах ръка и натиснах черния ключ за бойлера. Веднага светна червената лампичка и бойлерът започна да шуми.