Понякога се пробуждах посред нощ и тогава един сън или пък остатъците от всичките видения, преплетени в паметта ми, се разбъркваха. Това ме караше да си представям, че отново съм се озовал някъде в миналото, че отново съм дете и в някоя лятна сутрин се събуждам в леглото на майка си; или пък съм в ъгловия си апартамент в Торонто, за да се вслушвам в тракането на трамвая или пък в гласовете на последните минувачи, отекващи прекалено силно в късните часове на нощта. Винаги бяха необходими усилия, за да може съзнанието ми да продължава — въпреки всички смущения — да поддържа илюзията, да работи в синхрон със свистенето на вятъра навън, който блъскаше клоните върху покрива. Съзнанието ми трябваше да поддържа илюзията въпреки усойните, пропити с пот чаршафи, сякаш мозъкът ми работеше не толкова да съзира нещата такива, каквито са, а просто да им придава някакъв смисъл. Да ги намества в това, което е възприето за редно. По този начин времето, което прекарвах сега тук, за да записвам всичките тези слова, като че ли се разделяше единствено между будуването и сънуването, като цялото ми усилие се свеждаше най-вече до това да опазвам илюзията непокътната. С изключение на активността на паметта ми нямаше никакъв друг знак за окончателно пробуждане, за достигане до истината за нещата, а само сънища, само блянове, само малката стая, в която съзнанието ми се опитваше да се побере, без изход навън към действителността.
Отидох да се изкъпя на един плаж в Кения, която посетих по време на престоя си в Нигерия. В този най-отдалечен край на континента имаше само малко пясък и храсти. Седнал на верандата, преглеждах писмени работи в квартирата, която бях наел над една бакалница в единствения град на острова. Квартирата имаше изглед към пристанището, където всеки ден чернокожи мъже разтоварваха шлепове, тежко натоварени с мангови трупи от трите по крайбрежието. Веднъж, докато си седях на верандата, се опитах да опиша заминаването ми от Вале дел Соле. Внезапно си спомних за дъжда тогава: как го чух да започва още по зазоряване. Спомнях си всяка подробност от този ден, но се смутих, че почти бях забравил за дъжда, когато вдигнах очи от написаното, за да се полюбувам на изпотените докери и видях как слънцето залива с лъчите си пристанището, за миг не успях да обхвана значението на това, което съзерцавах, толкова силно чувствата ми се оказаха запленени от ароматите на дъжда, за който си спомних. Като се замислих отново за тази сцена, малко късно се досетих, че нещо бях забравил: на фотографията ни с мама, която Марта бе запазила и която Марта твърдеше, че е направена в същия ден, не се забелязваха никакви признаци да е валял дъжд. Или може би снимката е била направена по друго време. Но оставаше фактът, че тази истинска история е била завинаги загубена за мен, че не мога сега, нито пък когато и да е, да си спомня за този миг без никакъв дъжд, който е бил запечатан на старата фотография. Може би винаги се намират такива моменти, за които не си даваме сметка, които в нищо не се вместват като историята на самия живот. Докато се стремим към истината, в същия момент се намесват поне още една дузина различни версии за нещата, които могат да бъдат потиснати, за да предоставят предимство само на една-единствена.
Когато за пръв път пристигнах тук — след двуседмичния си престой в една лондонска болница — си мислех, че е станала някаква ужасна грешка, че просто са сбъркали, изпращайки ме тук анонимен. Моята анонимност пусна корени, вероятно защото именно против нея трябваше да се боря, докато се опитвах да се върна към предишния си живот. Едва след като изтече цял месец, бях в състояние, което ми позволяваше да пиша на Рита, а после трябваше да измине още един месец, преди тя да ми отговори: междувременно тя отново посещаваше лекциите си в университета и като че ли бе успяла да се впише в нормалното русло на своя живот, макар че вече не живеела с Елена. В писмото си тя не беше многословна, само споменаваше, че е получила някакви пари от своята осиновителка и че все някак си се справя с разходите. А после, почти към края, мимоходом добавяше, че Джон се е завърнал окончателно в своята родина Германия. Имаше нещо в нейната сдържаност по този въпрос, което интуитивно ми подсказваше, че тя е знаела всичко, при това от самото начало, независимо по какъв начин то е станало нейно достояние, така че е съумяла да го преглътне. Аз в крайна сметка не знаех какви изводи си е направила и навярно никога нямаше да узная, понеже тя поставяше прагове, които никога не можех да прекрача. Тя се бе примирила с неговото заминаване, тъй като през цялото време е гледала на себе си просто като някакъв дар за него. За самия Джон пък знаех още по-малко: той всъщност бе най-тъмният елемент в цялата история, който вероятно никога нямаше да бъде осветлен докрай. Може би нашите пътища отново щяха да се пресекат и тогава нещата между нас щяха да бъдат различни. Или пък той завинаги щеше да си остане нещо недовършено, с което и аз, и Рита трябваше да се примирим. Джон никога нямаше да бъде разбран докрай от нас.