След първото писмо получих от Рита още две писма, в отговор на моето второ писмо. В тях все още се долавяше някаква интимност, но вече бе ясно, че пътищата ни все повече се раздалечават, сякаш отново навличахме собствените си кожи, отървавайки се един от друг. Скоро щеше да бъде трудно да си представим степента на близост, до която някога бяхме достигнали, а кой знае — можеше дори да стигнем дотам, че да не понасяме даже самата мисъл за нея. Нищо не споделих с нея за преживелиците си в Лондон; тя пък от своя страна въобще не ме попита защо съм се бавил толкова дълго там, защо сега съм тук и докога ще остана, макар че и този въпрос се нареди сред многото други неизречени, от които може би най-важният бе: какво следва от сега нататък. Или какъв ще й бъда, когато се завърна. Междувременно се заех да уреждам своите работи, вмествах ги една след друга в нещо като поредица, която накрая току-виж би успяла да ме върне обратно към света на нормалните хора, макар че винаги оставаха такива неща, при това вероятно най-важните, които не проумявах напълно и които оставаха така вкопчени в мен, че всяка моя фибра се съпротивляваше срещу предателското намерение на мозъка ми да ги облича в думи. Човешкият език понякога изглежда доста сурово средство, толкова опасно, че е спорно дали си е струвало да бъде изобретяван, тъй като може да прикрива не по-малко, отколкото може да разкрива. Ние като че ли не се напреднали кой знае колко повече от онези получовеци, полуживотни отпреди милион години, с техните племенни огньове и грубо издялани каменни късове; макар че всички в края на краищата се стремим само да налучкаме своя собствен път, за да се опазим, когато около нас се спуска непрогледен мрак.
Лунната светлина на това място, където се бях установил, имаше въздействие подобно на наркотик: заради лунните лъчи всичко изглеждаше не това, което бе. Всичко бе дестилирано до своята същност, но и преобразено, сякаш във всеки момент щеше да бъде разкрита някаква голяма тайна. Една вечер, докато се взирах от верандата към полуострова, на който имаше само пясък и храсталаци, където рибарите опъваха своите мрежи да съхнат, забелязах — и то благодарение само на струящото лунно сияние — как дузина рибарски лодки са изтеглени до брега.
На брега лумнаха първите езици от голям огън. Около него се струпаха може би стотина рибари. Дребните им посребрени от лунните лъчи силуети, отчетливо се забелязваха на фона на притихналата тъмна гора. А щом пламъците се надигнаха по-нависоко, над водата отекнаха ударите на барабаните. Последва ги искрено звучащият хор от мъжки гласове, който припяваше проникновено като за молитва. След това малките рибарски лодки една по една, озарени от още пламтящия огън, започнаха да се отдалечават от брега, за да навлязат в морето, осветено от Луната като че ли бе ден. Доста време бе потребно, за да се отдели и последната лодка от брега, но накрая морето се изпълни с тях като тъмна линия, стелеща се чак до хоризонта, като някаква невиждана флотилия, окъпана в лунната светлина, странна като нашепвана посред нощ легенда за отвъдното.
По-късно този епизод придоби неясните очертания на нещо, за което не можеш да си сигурен дали действително се е случило, и се колебаеш да го разказваш заради страха да не бъде опровергано от действителността. Но една нощ сънувах странен сън: вървях по някаква планинска пътечка, а зад мен овчарите се бяха струпали на поляната край стадата си. Понеже нощта се спускаше, бяха разпънали навеси и свиреха своята музика. Аз, въпреки припадащия мрак, упорито продължавах да крача все напред, с онова особено усещане за лекота, което само планината може да ти дари, усещане, че още малко и след ей този завой пред теб ще се разкрие невиждана гледка на нещо съвършено ново и невъобразимо. Пътеката, по която крачех, не беше нито много равна, нито много стръмна, а мрачината наоколо не беше от най-черните и най-непрогледните, но все бе заплашителна. В мелодията, долитаща от стана на овчарите, бяха втъкани древни, примитивни звуци, сякаш тази мелодия бе наситена с безбрежна тъга, бавно заглъхваща в простора. После, докато продължавах да крача, видях как в долината под мен започнаха да припламват дребни светлинки — огньове като онези, които нашите хора в детството ми палеха на Бъдни вечер. Те бяха като скромни послания, които си предавахме един на друг из разпилените сред долината селца и махали. Отначало огньовете бяха съвсем малко, но се добавяха нови и нови по цялата дължина на долината като таен шифър, като безмълвни покани за единение. Аз стоях замрял на склона, докато долината под нозете ми просветваше от тези светлинки, вече пламтяха може би към десет хиляди, за да изпращат искрите си сред нощта само миг, преди да замрат, сякаш подканващи към сбогуване.