Средната стая, изолирана от фасадата чрез двойна врата, беше приспособена от двете момичета във всекидневна, с телевизор в единия ъгъл и с един голям, съвсем нов диван, нагласен така, че от него най-удобно да се вижда екранът на телевизора.
— Хубав диван.
— Решихме, че можем да си го позволим, след като си прибрахме остатъка от авансово внесения наем за предишната квартира — обясни ми Елена.
Тя като че ли искаше да наблегне на факта, че става дума за парите, които Рита се бе опитала да ми предложи, но аз бях отказал да взема. С този намек Елена сякаш маркираше територията си, омаловажавайки помощта, която им бях оказал.
— Не беше много скъп — намеси се Рита, — защото и той е от разпродажба.
— Във всеки случай много подхожда на стаята — съгласих се аз и с това въпросът бе приключен.
Постепенно придобих навика да се отбивам редовно при тях след учебните занятия в университета, за да им помагам в някои дреболии, свързани с уреждането им на новото място. После сядахме да вечеряме и завършвахме деня евентуално с час или два пред телевизора. За тези посещения аз не се нуждаех от изрична покана. Достатъчно бе, че те се превърнаха в част от ежедневието ни, в нещо, което се подразбираше и с което всички лесно свикнахме. Накрая дори и Елена започна да приема, че ние тримата сме оформили нещо като общо домакинство, което се основава на привързаността между нас, съществуваща още когато те двете бяха много по-малки. В дните на приятното бездействие след Коледа, когато навън беше много студено или валеше обилен сняг, техният апартамент се превръщаше в уютно убежище от върлуващата навън свирепа зима. Топлината, идваща от радиаторите, заливаше тялото с приятни вълни подобно на вълнуваща музика. Шумоленето и пращенето на радиаторите ми напомняше за тръбите, по които се пренасяше парата в оранжерията на баща ми.
Рита и Елена си съставиха програма за телевизионните предавания, които държаха да гледат — предимно плиткоумни ситуационни комедии — ситкоми, както стана модерно да се наричат, или второкачествени детективски драми като „Ангелите на Чарли“. Тези филми бяха нещо като общ език, като таен код за общуване между двете, превъзходно усвоен през годините, когато толкова дълго бяха стояли заедно пред телевизионния екран. Елена обикновено се настаняваше в овехтелия люлеещ се стол, оставила от едната страна край себе си цигарите и кутията с кока–кола, а от другата — купата с пуканки или чипс. Тя вперваше поглед в поредната телевизионна драма, в която най-често се разобличаваше някоя омразна съперница за сърцето на любимия герой. Способна бе да стои с часове все в тази поза, облечена с топли дрехи и обута с дебели вълнени чорапи.
— Никак не мога да повярвам на тази глупост — от време на време въздъхваше тя огорчено, но продължаваше да не откъсва очи от синия екран.
Понякога, като идвах да ги навестя, заварвах Елена в обкръжението на своите приятелки. Очевидно тя се бе запознала с тези млади жени в университета, по време на лекциите или в дискусионните групи, в които се беше записала. Няколко от тях я посещаваха по-редовно, но повечето се редуваха съвсем хаотично. Две-три бяха доста весели и шумни, с дръзко държане, с щръкнали коси, целите издокарани в скъпи кожени дрехи, нахлузили прекалено големи за техния ръст мъхести пуловери, очевидно купени от разпродажбите на многобройните благотворителни дружества. Но имаше и посетителки от по-друга категория, горчиво усмихващи се и ръсещи заядливи подмятания, както и самата Елена между впрочем, които бяха готови с всичко да се заяждат наоколо. Спрямо мен те сякаш се въздържаха да демонстрират враждебното си държане, удостояваха ме по-скоро с нещо като скептично безразличие, но никога не забравяха да ме изключват най-старателно от кръга си за общуване. Елена нито ги подкрепяше в техните усилия, нито ги възпираше. Това ми позволяваше да циркулирам наоколо като безобиден съквартирант, макар че нито за миг не ме оставяха да си въобразявам, че мога да бъда част от техния кръг.
Тези жени бяха способни много бързо да променят атмосферата, царуваща в апартамента на Рита и Елена. Сякаш внасяха със себе си оживлението на външния свят, а след като си тръгваха, след тях оставаше полъхът от пристигането им. Това в повечето случаи събуждаше приятни усещания и пораждаше неясната, недоизказана представа за нещо познато и в същото време не съвсем познато, което винаги си остава недоизказано въпреки оживеното бърборене. Човек можеше почти осезаемо да долови присъствието им по уханията, разнасящи се от тях; по особената енергия, която излъчваха младите им тела; по едва ли не култовото им пристрастяване към тесния и непристъпен за външни лица приятелски кръг. Накратко, около тях витаеше особена атмосфера, неизменна като цигарения дим около заклетите пушачи. Винаги усещах присъствието им в чисто телесен смисъл, но не толкова сексуално, а по-скоро както се налучква инстинктивно значението на фразите и думите в някой непознат език; неволно ми се натрапваше понятието „майчинска привързаност“, макар и това да не бе вярно, понеже не можеше да обясни физическата същност даже и на едно от разменяните между тях кодирани послания или отправни гледни точки. Донякъде се забавлявах, търсейки източника на скритата им енергия, и бях склонен да се присъединявам към шегите им, но не минаваше много време, преди да бъда отблъснат, заобиколен със стена от мълчание, която плътно обгръщаше всичко свързано с мен.