Рита и аз не разговаряхме много за приятелките на Елена дори и когато влиянието им върху атмосферата в апартамента ставаше доста осезателно.
— Те са като някаква странстваща трупа — веднъж отбелязах аз. — И това е малко плашещо.
Ала Рита не прояви желание да се задълбочава в тази деликатна тема.
— Не зная какво да кажа. Струва ми се, че всичко е наред.
— А защо толкова упорито страниш от тях?
— Има нещо такова. Може би, защото те не са мои приятелки, а на Елена. Всъщност дори не ги познавам много добре. Пък и те са прекалено увлечени по политиката и така нататък.
— Значи те просто не са ти интересни?
— Не е само това. Просто… как да го кажа… те ми се струват по-различни. И аз донякъде съм една от тях, само че не съвсем, а едва донякъде. Може би всичко това отстрани изглежда някак си странно, нали?
Така дойде денят, в който неочаквано заварих Елена с доста скъсена коса. Помен не бе останал от момичешките й къдрици и кичури. Изглеждаше ми някак си по домашному, дори по-безлична. Промяната бе толкова драматична, че навяваше подозрение, че само за една нощ тя е подменила личността си.
— Изглеждаш съвсем различно — признах й аз.
— Може би именно това е целта.
Впечатлението, което се натрапваше от пръв поглед, бе като че ли от нея е била смъкната външната й обвивка. Чак сега ми просветна, че цялата промяна досега се е спотайвала нейде скрита, без да смее да избие навън. И вероятно нещо се е случило, за да се разчупи черупката. В Рита също нещичко се промени: тя наложи лека, трудно доловима дистанция между себе си и Елена, все едно че Елена внезапно се бе оказала заредена със статично електричество. Искаше ми се да си позволя някое шеговито подмятане по адрес на „политизираните“ приятелки на Елена, за да поразчупя леда, обаче пред мен неизменно се изправяше непроницаема преграда или поне с такова впечатление оставах, когато забелязвах хладния поглед в очите на Рита. Тя бе израсла с Елена, те двете си бяха разменяли рокли и гримове, действително бяха като сестри. Може би имаше нещо в техните взаимоотношения, което тя предпочиташе въобще да не споделя с мен, някакво усложнение, върху което не желаеше да се разпростира. Или може би нещата бяха доста по-прости, както за нея, така и за всички нас, тъй че бе само въпрос на време да се разбере кой начин на живот ще се окаже по-лесен, по-безопасен, какво най-малко ще смущава комфорта и спокойствието, които си бяхме създали.
Към края на февруари долетя мрачната вест, че господин Амхърст е сериозно болен. Всичко след това се разигра на бързи обороти: едва бяхме узнали новината, че е постъпил в болница и след няколко дни научихме, че е бил преместен за допълнителни изследвания в Лондон, в югоизточната част на провинция Онтарио.
— Майка ни винаги е държала на този град, защото името му й напомня за нейния роден Лондон, онзи с голямото „Л“ — критично промърмори Елена, — макар че ако я попиташ, никога няма да го признае.
В тона й се долавяше горчивина, която не можех да си обясня и чиято причина не можех да отгатна. Като дете тя винаги се държеше добре, все тя играеше ролята на добрата дъщеря, докато за Рита сякаш завинаги бе запазена ролята на лошата и непослушната щерка. Само че досега Елена никога не си бе позволявала да коментира живота си в семейство Амхърст с толкова подчертано неодобрение.
Откарах ги с колата до Лондон, в провинция Онтарио. В болничното си легло господин Амхърст изглеждаше смален като дете, а тялото му се очертаваше под завивките като някакъв крехък йероглиф. Кожата му бе така пожълтяла, все едно че бе гримиран за роля в някаква тъжна пиеса.