Погледът му моментално се прикова върху Рита. Все едно че я бе следил тайно още от стълбите, докато тя се бе качвала до моя етаж, за да издебне кога да връхлети из засада.
— Значи това момиче би трябвало да е сестра ти — заключи той, като ми се усмихна закачливо.
И преди да успея да измисля как да го парирам, той побърза сам да се представи и да се присъедини към нашата компания.
— Вино. Много романтично. Имате ли нещо против да остана за малко?
Всъщност отправи този въпрос не към мен, а към Рита.
— Нямам нищо против — отвърна Рита, но ме изгледа колебливо. — Ще отида да донеса още една чаша.
— Не, всичко е наред. Аз ще отида.
После Сид се впусна в галантно кавалерстване на Рита — роля, в която никога дотогава не го бях виждал — доливаше й чашата с вино, не се уморяваше да й засвидетелства вниманието си и да я отрупва с въпроси. Отначало Рита като че ли се притесни и му отговаряше доста предпазливо, ала той постепенно успя да я предразположи. Явно умееше да обезоръжава хората, като създава впечатление, че никой не може да го възприема напълно сериозно, че е някой, когото можеш само да наблюдаваш, докато обаче внезапно се окаже, че той е този, който контролира положението.
— И така, вече си мисля, че и ти си умница, също като брат ти.
— Не зная. Може би има нещо такова.
— Ех, през есента и аз ще се върна в университета. Остават ми само няколко курса, за да завърша следването си. Макар че, честно казано, истинската ми мечта е не следването, а да играя в някой филм.
Пред мен поне досега нито веднъж не беше споменавал, че е учил в университета. Докато разпитваше Рита за нейните курсове, той показа задоволително познаване на терминологията. Накрая се оказа — или поне той така твърдеше — че действително е посещавал някои от курсовете, на които Рита се беше записала.
— Още пазя записките за онези изпити и всичко останало. Ако искаш, ела и ще им хвърлиш един поглед. Ще ни отнеме само броени минути, за да ги извадя от чекмеджетата.
Погледът на Рита отново се прехвърли върху мен.
— Мисля, че всичко е наред — реши тя накрая. Но и двамата бяхме притеснени от хрумването на Сид. — Искам да кажа, ако Вик не възразява.
— Не, не, няма проблем.
Тя обаче се забави при него малко повече от половин час. Чувах скърцането на пода от стъпките им на горния етаж, после и приглушената музика от стереоуредбата на Сид. Когато слезе долу, тя ми се стори дотолкова смутена, че веднага се усъмних, че нещо не е наред.
— Мисля, че ще е по-добре да си тръгвам — промълви тя.
— Взе ли онези записки?
— А, това ли? Не, защото той не успя да ги намери. — Последва мъчителна пауза. — Предложи ми да излезем.
— О. — Едва сега ми стана ясно на какво се дължеше мъртвешката нотка в гласа й. Тя вероятно си мислеше, че аз съм организирал всичко, че аз съм й погодил този номер. И че аз въобще все така уреждам всичко.
— А ти какво му каза?
— Съгласих се. — Не посмя да ме погледне. — Мислех си, че ще бъде забавно.
Останахме за кратко все така умълчани край противопожарната стълба. Тя беше отишла при Сид без палто, затова сега се върна да го вземе от окачалката в коридора и още стоеше с палтото в ръка.
— Кога ще се срещнете пак?
— Мисля, че в четвъртък. Тогава не бил на работа.
— Точно преди твоето парти.
— Да.
Най-лесното и най-глупавото беше да оставя нещата да се развият така, както бяха потръгнали.
— Значи ще се видим с теб чак на партито.
— Разбира се.
Останах да я гледам от прозореца на всекидневната, докато тя пое по Колидж стрийт под светлините на уличните лампи. При Спедайна се спря, за да се огледа, сякаш търсеше нещо; а после, вместо да продължи на запад към къщата, в която сега живееше, Рита зави на юг към Спедайна и изчезна от погледа ми. Порази ме фактът, че въобще нямах никаква представа накъде се е запътила. Това донякъде ме окуражаваше и изпълваше със смътна увереност, все едно че бе героиня от роман, внезапно изпаднала от страниците, и се е скрила в своя втори, тайнствен живот, в който господстват други правила, в който се разкриват други възможности. Без да съм съвсем наясно какво възнамерявам да сторя, грабнах палтото си и се завтекох по следите й. Неистово бе желанието ми да я настигна, при това на неутрален терен, какъвто представляваше всеки уличен тротоар, с надеждата, че там нещо може да се окаже по-различно. Ала докато се добера задъхан до ъгъла, тя вече бе изчезнала от улицата.