— Мисля да се върна отново в града — заяви той. — Няма смисъл да държа толкова голяма къща като тази. Просто не е за сам човек. Особено след като баща ми побърза да вдигне наема веднага, след като Сузи си събра багажа. Така възприема той тези неща.
Поговори ми малко за плановете си, за това, с което възнамерява да се заеме, за новопридобитата си свобода, ала веднага ми стана ясно, че заминаването на Сузи го е сломило съвсем. Бебето им вече би трябвало да е навършило една годинка — това ми напомни той, като добави, че най-много го измъчва тишината в къщата. Било безкрайно потискащо да се прибере вкъщи и инстинктивно да очаква да чуе бебешки плач, който обаче така и не отеквал в пустите стаи.
— По едно време тя повика майка си да помага, да се грижи за бебето, докато Сузи е на работа. Но ние с майка й не се погодихме. Аз все не се разбирах както с нейното семейство, така и с моето, впрочем. Имах чувството, че се превръщам в някакъв парий, който е отритнат от всички.
Баща му, макар че така и не одобрил брака му, станал още по-неразговорлив след раздялата на Майкъл и Сузи. Такъв си бил той открай време, обясни ми Майкъл. Преди двадесет години дори лишил от наследство по-голямата сестра на Майкъл, понеже забременяла извънбрачно. Тя накрая се омъжила и си намерила съвсем прилична работа, а освен това родила още деца. Ала през всичките тези години баща й нито веднъж не й проговорил.
— Трябва сам да го преживееш, за да можеш да го проумееш. Какъв мозък трябва да притежаваш, за да отхвърлиш тъй безжалостно едно от децата си. Но с нас беше малко по-различно: преди две години със Сузи заминахме за Италия и там се случи да се заговоря с една старица, която ми разказа, че майка ми вече била бременна със сестра ми, когато се омъжила. На всичкото отгоре до мен стигнаха и клюки, че сестра ми не била от баща ми. Всичко тогава започна да придобива смисъл, макар и дълбоко налудничав. Само като си помислиш, че през целия си живот не сме подозирали тази истина. Дори и сестра ми не знаеше.
Можех да си представя селото на родителите на Майкъл, самотно свряно сред околните планини, с унили каменни къщи, и баща му — мрачен и меланхоличен млад мъж, изтерзан заради ограничените си възможности.
— Честно казано — продължи Майкъл, — все си мисля, че всъщност тъкмо заради това Сузи ме изостави. Защото започна да вижда в мен подобие на баща ми. Тя така и не му прости това, което той стори на сестра ми. Но е смешно да се предполага, че и аз бих постъпил така. Дори би трябвало да се очаква да реагирам точно по противоположния начин. Все пак мога да си представя на каква болка и на какво унижение е бил подложен баща ми в миналото. Явно това е заслепило разсъдъка му.
Излезе, че двамата с Майкъл не се оказахме чак толкова различни — бяхме обвързани със сходни семейни ангажименти и се подчинявахме на същите условности, заплетени от едно също потапяне в мрака и греха. Може би всички семейства бяха като нашите, страдаха от едни и същи проблеми и заради тях бяха такива, та независимо от различията в крайна сметка резултатите бяха едни и същи.
— А какво става със сестра ти? — внезапно ме попита Майкъл.
— О, всичко е наред.
— Още ли се виждате?
— От време на време. Но е малко по-сложно.
— Винаги е така.
Стана късно. Майкъл ми предложи да ме откара с колата си до спирката на метрото.
— Аз съм с кола — отклоних поканата му. — Старата кола на баща ми.
— Нещо като подарък?
Не му бях разказвал никога за смъртта на баща си. Не ми се струваше разумно да споделям това с него, но вече ми се струпаха твърде много мъчителни натоварвания.
— Нещо подобно.
За кратко спряхме на стъпалата пред къщата. Време беше, казах си аз, да споделя с него какво преживявах; но ме спря предчувствието, че времето неумолимо напредва и че скоро ще дойде пределът, отвъд който вече няма да мога да споделям с него.
— Обади ми се, ако се нуждаеш от нещо — казах му аз.
— Благодаря.
Подкарах към къщи. Беше се постоплило, станало почти пролетно. Въздухът засипваше хората с ухания, които зимата досега бе потискала. Сред тази топлина и влага топящите се камари от мръсен сняг по паркингите и в крайпътните канавки изглеждаха някак чужди и анахронични. Спомних си, че като дете в Италия по това време на годината понякога се случваше да бродя сред околностите на селото заедно с моя приятел Фабрицио, за да търсим все още запазени снежни преспи, сгушени сред по-високите планински склонове, и да си играем така сякаш беше още зима, докато далече долу под нозете ни, в долината, пролетта вече бе обагрила всичко в зелено. Тогава ме обземаше едно доста особено чувство за дезориентация, може би заради неестествеността на ставащото, заради този тайнствен преход между сезоните, когато се прекрачва някаква неясна граница между зимата и пролетта.