В апартамента на Сид лампите още светеха. Останах дълго в колата, паркирана до отсрещния тротоар, бях прикрит в мрака, въпреки яркото улично осветление, нямо загледан в прозорците му. Забелязваше се някакво движение зад закритите му с вестници прозорци, мяркаха се нечии неясни силуети, които не можех да разпозная. После светлините една по една започнаха да угасват, докато накрая остана само една, най-слабата, при това трепкаща, може би от свещ, която хвърляше дълга сянка към един от прозорците, който досега бе останал в полумрака. Сякаш някой бе взел свещта, за да я отнесе в най-отдалечената стая.
Леглото на Сид беше разположено точно над моето. Когато водеше жени в квартирата си, скърцането на пода ми изпращаше сякаш кодирани съобщения — ала не толкова хаотичните шумове, колкото едва доловимите, ала многозначителни потрепвания, нещо между скърцане и най-обикновено трептене, нещо като въздишка, отшумяваща в сградата както когато покрай нея преминава трамвай. Накрая тялото ми се научи да регистрира почти инстинктивно тези издайнически звуци, заедно със странната комбинация от отвращение и възбуда. Случваше се тези шумове да ме будят посред нощ и трябваше да изчакам да заглъхнат, докато мен ме обземаха смущаващи сексуални сънища.
Изчаках навън още десетина минути, после станаха петнадесет, после още, докато седях в колата, със спуснат прозорец и включено радио, смучейки жадно цигарите, както не ми се бе случвало от най-ранните ми младежки години. Накрая се изкачих до апартамента си по противопожарната стълба и веднага се отправих към леглото.
Десета глава
Събудих се сред непрогледен мрак и в пълно неведение, както става след мозъчно сътресение: отнякъде долиташе приглушено тропане, на моменти по-забързано, по-ожесточено, после леко стихваше. Не бях сигурен какво може да означава. За миг ме обзе паника, отново се почувствах като още съвсем невръстно дете, внезапно събудено сред мрака на нощта и забравило кое е и къде се намира.
Тропането отново се възобнови. Едва сега осъзнах, че някой чукаше на вратата откъм противопожарната стълба.
Беше Рита.
— Съжалявам, че се стигна до това.
Тя плачеше. Очите й бяха подпухнали; гримът й бе размазан като намокрена картина с водни бои.
— Какво се е случило?
— Не зная. Много съм объркана.
И избухна в сълзи и хлипания.
— Да не би да идваш от Сид?
— Да.
— Да не те е наранил? Или те е обидил с нещо?
— Не. Не е нищо такова. Беше просто… не зная какво да кажа.
— Добре. Сега всичко ще оправим.
Поканих я във всекидневната и я настаних на дивана. Беше облечена със същата пола и блуза, с които бе идвала тук по-рано през тази седмица. Но блузата й беше изпомачкана на гърба — като на някое немарливо дете, прибрало се най-после от игра на улицата.
— Ще ти сваря малко кафе — рекох й аз.
— Благодаря.
Седнах на стола срещу нея, докато чаках кафето да кипне. И едва сега осъзнах, че съм заметнат само с хавлията си.
— Значи си прекарала тежка вечер.
— Да. И наистина много съжалявам за това.
Измъкна от чантичката си пакетчето с хартиени кърпички и се зае да бърше сълзите си.
— Може би просто трябва да си вървя — отново заговори през сълзи тя.
— Не си длъжна да си тръгваш.
Донесох й кафето. Тя се облегна за малко, преди леко да се надигне, за да пооправи блузата си, след което извади спиралата си за мигли и коригира грима си.
Приседна в самия край на дивана, сякаш бе готова още в следващия миг да стане и веднага да си тръгне.
— Ако искаш, можем да поговорим за това — предложих й аз. — Макар че не сме длъжни да го правим.
— Всъщност няма нищо за казване. Всичко беше толкова глупаво.
— Да. Но може би все пак не е било чак толкова глупаво.
Не можех да откъсна очи от ръцете й, докато тя обгръщаше чашата с кафе. Те леко потрепваха, издавайки, че едва се владее.