— Вината е моя. За цялата тази идиотска ситуация — въздъхнах. — Не е твоя, нито на Сид.
— Не е твоя вината. А моя, само моя. Предполагам, че просто съм се опитвала нещо да ти докажа.
— Какво?
— Не зная. Наистина не зная.
Навън започна да вали. Премина един трамвай, съпровождан от дразнещия звук на метално триене. От ъгловия прозорец се загледах към някакъв неясен силует на закъснял минувач, който постепенно се стопи нататък по опустялата Колидж стрийт.
— Навън вали — отбелязах аз. — Може би за тази нощ просто трябва да останеш тук.
— И без това вече достатъчно те обезпокоих.
— Никак не си ме безпокоила. Радвам се, че си тук, при мен.
— Наистина ли?
— Да, наистина е точно така.
Тя още седеше скована на самия ръб на дивана.
— Но се притеснявам да не би Елена да се тревожи за теб…
— Аз й позвъних по-рано, от квартирата на Сид. Така че тя не очаква да се върна по-рано.
— О, така ли? — Като че при тази вест и двамата изпитахме едновременно и срам, и облекчение. — Тогава ще ти приготвя леглото за спане. Аз ще се настаня тук, на дивана.
— Не бива да правиш това за мен.
— За мен не представлява никаква трудност.
Подмених чаршафите със старите, ленените, които си бях донесъл от къщата ни в Мърси, след което й донесох и един халат. Онзи, синия, който баща ми носеше в болницата преди години. Останах изненадан, когато аз самият го навлякох за пръв път и ми се стори доста тесен.
Рита отиде до вратата. Искаше да си измие грима, за да останат около очите й само издайническите следи от умората.
— Не съм сигурна дали ще мога да ти намеря подходяща пижама.
— Може би само една тениска или нещо от този сорт.
Тя се преоблече за спане, докато аз оправих дивана във всекидневната.
— Искаш ли да ти донеса още нещо?
— Не. Или може би само една чаша вода.
— Веднага.
Когато се върнах с чашата, я заварих приседнала на леглото, пак на самия му ръб, с бащиния ми халат. Беше сгънала прилежно дрехите си на стола до леглото, като най-отдолу се подаваше едната презрамка на сутиена й.
Седнах до нея.
— Сега по-добре ли се чувстваш?
— Да. Благодаря. Ти си чудесен.
Напрежението от предишните дни сега като че изглеждаше напълно забравено, все едно че някак си се бяхме върнали към момента, когато цялата тази неразбория още не съществуваше.
— Мисля, че напоследък нещата между нас започнаха да стават доста странни — предпазливо подметнах аз.
— Да. Всичко сега е толкова трудно.
— Не, говоря за онзи ден, когато бяхме там, при водопадите, само двамата. Но не искам да кажа… дори не съм сигурен какво искам да кажа.
— Не беше зле, нали? Ако това е онова, което искаш да кажеш. Всичко лошо се случи след това.
— Да.
Сега единствената светлина в спалнята идваше от нощната лампа край леглото. И понеже осветяваше лицето на Рита под доста остър ъгъл, то ми изглеждаше някак си променено, по-смекчено може би, но и в същото време помъдряло, сякаш внезапно ми бе разкрила съвсем нова черта от характера си.
— Може би не се държим съвсем нормално — добави тя.
— Просто си мисля… как потръгнаха нещата между нас. И колко са объркани сега.
— Може би имаш право.
Беше обърнала лицето си наполовина към мен, така че косата й, леко разрошена и все още влажна от сълзите й или пък от миенето, закриваше част от него.
— Понякога се чувствам така, като че никога досега нищо не съм имала — продължи Рита. — И че нищо и никога не е било истински мое.
— Това чувство ми е много добре познато. Предполагам, че винаги съм си въобразявал, че ти си била моя.
— Какво искаш да кажеш?
— Не зная. Казах го просто така. Всъщност аз си нямам нищо, с изключение на теб. Дори си мисля, че понякога съм стигал дотам да те намразя заради това.
— А сега?
— Сега не.
Тя още седеше наполовина обърната към мен.
— Ще бъде ли всичко наред, ако ме прегърнеш за малко? — попита ме тя.
— Мисля, че ще бъде.
Обвих я с ръцете си. А тя отново се разрида.
— Съжалявам, много съжалявам. Извинявай — захлипа Рита. — Просто така се чувствам. Не зная какво ми става. Но не мога да го преодолея.
— Няма нищо. Всичко е наред.