Но не отпуснах прегръдката си. В този миг ми се стори, че пропадам в някакъв мрак, че за нас двамата се разтвори една врата, както само в сънищата се сбъдва, и че ние прекрачваме отвъд нея. И тогава се целунахме. Зад тази целувка не се криеше никакво решение, а просто взаимно отдаване сред мрачината, сред която пропадахме. Този мрак ми се стори съвсем осезаем, сякаш целият свят сякаш се срутваше. Единствено устните ни се виждаха в него, опипвайки очертанията на кожата и костите, докато не се събраха в едно леко, безкрайно нежно докосване на мека плът към мека плът.
Все още оставахме вплетени един в друг. Сега между нас като че ли нямаше никакво разстояние, а само това страхотно облекчение, като че ли всичко наоколо изведнъж се превърна в нещо нереално и в същото време неизбежно, което нямаше нищо общо с нас, макар че животът на всеки — и моят, и нейният — неуморно бе тласкан към живота на другия. Оголих халата от раменете й, вдигнах нагоре тениската й, за да се изтегне тя най-после под мен по гола гръд. Коремът й също ми се разкри, все още полуприкрит от безкрайно тънкото й бельо, като нещо необикновено нежно и крехко. Когато легнах до нея, за да я целувам задъхано, ръцете ми неуморно обхождаха кожата й. Вършех всички онези неща, които се вършат в такъв момент, и все пак ги възприемах така, сякаш тяхната реалност е само едно отражение на нещо вече изживяно, извършено преди много време и също толкова отдавна изкупено.
Проникнах в нея. Бе миг, когато и двамата се гледахме само право в очите, когато това, което вършеха нашите тела, като че ли беше просто като допълнение към този миг на неописуемо прозрение. Имаше нещо безмилостно в нас тогава, което ни тласкаше, безнадеждно, към моментното взаимно признание, към греховното и дори към осмиването му. За да стигнем до там, че да ни се струва, че светът се е разцепил и всяка неизказана дотогава надежда, всяко желание, всеки страх може да бъде вече позволен. Ала после свърших и тогава сякаш ние и двамата едновременно се спуснахме на земята.
За няколко минути останахме да лежим така, без да продумаме. Накрая Рита отново се загърна с халата.
— Добре ли си? — запитах я аз.
— Да.
Сред полумрака гласовете ни като че ли бяха отделени от телата ни. Налегна ни особено настроение, което не зная как да опиша, освен като изпразнено от съдържание спокойствие, досущ като повърхността на някое езерце, по която не пробягва нито една вълничка. Но като че ли дори и най-безобидната дума, най-невинната мисъл би могла да го наруши.
— Може би трябва да се приберем под завивките — предложих й аз.
Така и заспахме, сгушени един в друг като деца. През първоначалната омая на заспиването помня само, че се стараех да я задържа в прегръдката си, да я имам до себе си в леглото и да мога да прокарам ръка, ако пожелая, по цялата й снага, по гладкото й тяло, което беше за мен някакво незапомнено вдъхновение, както когато за пръв път се пробуждаш от сън, в който най-после си полетял нависоко. При тези завладяващи сънища винаги ще последва миг, в който всичко ти се струва действително възможно, защото начинът, по който видението сработва в съня, не е като при някакво чудо, а по-скоро наподобява бавното задействане на някакъв математически закон, нещо което трябва да се изпипа, провери, доизкусури, докато накрая не бъдат отстранени и последните следи от усещането за тежест, та да отстъпят на невероятната наслада от необузданото, макар и толкова рисковано летене.
След това започнах да се унасям в сън, по-дълбоко и още по-дълбоко, за да се отдалеча от мястото, където бяхме заедно, където нещата имаха смисъл, където ужасът започваше да придобива очертания. Всичко започна с това, че ме загриза нещо отзад, на тила. Приличаше на пробуждане след трескав сън, което отстъпи пред напрегнато, мъчително търсене на решение за въпрос, който все отказваше да приеме някаква ясна формулировка. Постепенно това неприятно усещане се задълбочи и заприлича на паника. Тичах, бягах, профучавах през пустеещите нощем улици, спусках се стремглаво надолу по стъпалата към метрото, провирах се през полутъмни синкави перони за пътници — иначе, в действителност тъй просторни, ала в съня ми широки само колкото да мога с много мъка да се провра през тях. Имаше нещо, от което непрекъснато се стремях да избягам по-далече, нещо неизбежно и огромно, ненаименувано, ала в същото време някак си банално, което го правеше още по-ужасяващо.
Събудих се рязко, чак на разсъмване. Рита още лежеше до мен, но сега обърната на една страна, заровила лице във възглавницата, като че паднала от висока сграда. Дишането й бе ритмично, но плитко; само веднъж пое по-дълбоко въздух в гърдите си, сякаш внезапно я бе обзела неизказана уплаха, ала после отново възстанови равномерното си дишане. Можех да доловя уханието, както беше съвсем близо до мен — сложна смесица от пот и секс, и сапунена пяна, и дори примес от ухание на мляко, което неволно ме подтикна да си припомня как ухаеше възглавницата й, когато преди толкова много години ние двамата, като деца, спяхме заедно, глава до глава.