Въпреки старателното претърсване успях да открия само една-единствена капчица кръв по завивките и още една, още по-дребна при това, по чаршафите. Те бяха толкова ситни, че чак нереални, не надминаваха размерите и на най-дребните монети. Някъде в мечтите си аз си бях въобразявал, че ще се събудя потопен в горест, като след току-що извършено от мен кърваво престъпление. Но вместо това се оказа, че сега трябва да се справя само с едно-две съвсем незначителни кървави петънца.
От вратата на спалнята влизаше щедрата светлина на късната сутрин. Именно към тази ободряваща светлина се стремях. Струваше ми се, че тя къпе всичко наоколо в приветливо сияние, че внася толкова животоспасяваща топлина в тези стаи, в които преминава сега моят живот. Както се бе случвало толкова много пъти и в миналото, когато обитавах друга къща, когато бродех из други стаи, когато водех друг живот. Възможно ли бе да възстановя всичко такова, каквото бе някога, за да заглуша надигащата се в мен паника, за да мога спокойно да притискам двете си ръце към сгряващата чаша с прясно сварено кафе или към крановете в кухнята, към вратите на гардероба, за да се уверя, че наистина съществуват, за да се убедя, че редът на нещата никак не се е променил? Налях си кафе в моята чаша, както бях свикнал да започвам всяка сутрин. Вкусих горчивината му с върха на езика си. Но дори и сега продължаваше да ме гризе съмнението, че всяко мое усещане, всяко мое действие не е нищо друго, освен спомен за нещо вече преживяно, за нещо вече изпитано.
Седнах край прозореца в кухнята и се загледах навън. Нашият портиер Еди патрулираше по тротоара навън, покрай Хурон, по своя обичайно небрежен начин, въпреки че навън времето се бе променило. Докато го гледах, той зави зад ъгъла с Колидж стрийт, напъхал ръце в двата задни джоба на джинсите си, озъртащ се за кратко във всяка посока. После, очевидно доволен, че отникъде не се забелязва никаква заплаха, се извърна към слънцето и протегна ръце в ленива, котешка прозявка. Като че поемаше слънчевата светлина в себе си едва ли не като някаква ефирна течност или като някакъв реално осезаем балсам, живееше за миг поне единствено заради това сгряващо усещане, докато живителната топлина се плъзгаше по разтягащите му се мускули.
После, разбира се, се върна към сградата, чието опазване му бе поверено, след което вдигна глава и погледна към моя прозорец. За миг ми се стори, че гледа право към мен. Сякаш ме пронизваше с изпепеляващ взор. Въобще не си направи труда да ме поздрави, а само ме удостои с укорителен, обвиняващ поглед. Или може би…, заслепен от яркото слънце, дори не ме бе забелязал, а просто бе съзрял тъмното отражение в стъклото на прозореца, както се случва денем при силно огрети прозорци. В следващия миг ми се стори, че долавям отсянка на разпознаване в очите му, като че ли се опитваше да ми изпрати някакво съобщение. Внезапно ме обзе разяждащо подозрение, че съм следен, че съм под наблюдение, че вече не съм така анонимен, както съм си въобразявал досега, а по-скоро съм се озовал във фокуса на старателно пресметнато и грижливо организирано проследяване.
Отново ме налегна пристъп на паника. Изпитвах необходимост да сторя нещо, каквото и да е, да предприема някакво действие или просто да изчезна от апартамента. Опитах се да се спусна незабелязано по противопожарната стълба, ала Еди не пропусна да ме зърне от своя шезлонг, опънат пред главния вход на сградата.
— Здрасти, Вик — поздрави ме той, хладно, делово, сякаш нищо особено не се бе случило.
Имаше нещо ненормално в този ден, някакво странно съчетание, от една страна на усещането, за душна пролетна топлина и жарко слънце, а от друга — за това, че всичко, кой знае защо, става необичайно мудно. Закрачих към пазара, но вместо да заваря обичайната петъчна суетня, улиците бяха странно обезлюдени; сякаш бе настъпил Апокалипсисът, сякаш най-после времето бе достигнало своя предел. Цялата застиналост наоколо ме подтикваше да си мисля, че механизмът, който движи света, бе спрял поради някаква неестествена причина. По тротоарите бяха оставени натрупани на камари кашони и щайги, до тях — зелените чували за боклука, от които тук-там се подаваха купища загнили зеленчуци, но иначе навред имаше само пусти тротоари и затворени магазини и сергии. Само на едно място зърнах кафене, което още не беше затворено. Беше скромна лавка, приличаща на дупка в стената, откъдето продавачът подаваше напитки и закуски. За миг отвътре отекна нечий смях, но после някаква чевръста ръка затвори тясната врата.